Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Жена?

— Тя е способна да направи редица неща, които ти не можеш, другарю. Хайде, тръгвай, трябва да бъдем внимателни. Тя няма да се приближи до него веднага. Ще изчака за най-добрия момент и тогава трябва да се намесим ние. Трябва да я отделим, да я изтеглим, когато тя е достатъчно далеч от него, за да не може той да я познае, ако случайно се вдигне някакъв шум.

— Шум? — отвърна озадаченият Малеткин. — А защо трябва да вдигаме някакъв шум?

— Жените са непредсказуеми. Това е ясно на всички. Да вървим.

Следващите осемнадесет минути бяха толкова неорганизирани и толкова болезнени за наблюдение, колкото Талеников беше очаквал. Болезнени за това, че разтревоженият старец ставаше все по-озадачен с напредването на времето, напрежението му се превърна в паника, когато нямаше и следа от младия му приятел. Той крачеше из студените улици огорчен, походката му беше бавна, краката му нестабилни. Непрекъснато поглеждаше часовника си на твърде оскъдната за неговите очи светлина; пешеходците го блъскаха всеки път, когато спреше. С всяко спиране дъхът и силите му намаляваха. На два пъти се спря, за да прегледа тефтерчето си под един навес, уверен, че беше преброил погрешно улиците; на пресечката при театър „Киров“ имаше три заслона и объркването му нарастваше. Той виждаше и трите все повече и повече озадачен.

Стратегията имаше очаквания ефект върху жената, преследваща Миковски. Тя интерпретира действията на стареца като на субект, който знаеше, че може би е следен. Субект, не обучен в методите на отърваването от преследвачи, а един стар, изплашен и неспособен да се справи със ситуацията човек. Така жената с кафявото палто и плоската шапка поддържаше разстоянието, придържайки се към сенките, минавайки покрай тъмните магазини и слабо осветените алеи, завладяна от несигурност, поради непредсказуемостта на нейния субект. Възрастният учен започна да се връща по пътя към библиотеката. Василий и Малеткин наблюдаваха от едно място на петдесетина метра встрани. Талеников изучаваше маршрута от другата страна на широкия булевард; имаше две алеи, и двете от които щяха да бъдат използвани от жената, когато Миковски минеше покрай нея по обратния път.

— Ела — заповяда Василий, сграбчвайки ръката на Малеткин и избутвайки го напред. — Ще се вмъкнем в тълпата зад него от другата страна. Тя ще се обърка, когато той мине покрай нея и когато тя подмине втората алея, тя ще я използва.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото тя я е използвала и преди. Това е естествено. Аз също бих го използвал. Ние бихме го използвали.

— Как?

— Ще ти кажа, когато стигнем там.

Мигът наближаваше и Талеников можеше да усети ударите в гърдите си. Той беше дирижирал събитията през последните шестнадесет минути, следващите няколко минути щяха да покажат дали оркестрацията беше успешна. Знаеше два неоспорими факта. Първо, жената щеше да го познае веднага; със сигурност й бяха осигурили снимки и подробно физическо описание. Второ, ако спрямо нея бъдеше упражнено някакво насилие, тя щеше да свърши със собствения си живот също толкова бързо и ефикасно, както беше го направил англичанинът в апартамента на Лодзия.

Навременното действие и шокът бяха единствените средства, с които можеше да разполага сега. Той щеше да осигури първото, а предателят от Виборг — второто.

Те пресякоха площада с група пешеходци и се вмъкнаха в тълпите пред театър „Киров“. Василий погледна през рамо и видя Миковски да прокарва с мъка пътя си през опашката, която се беше оформила за билети, да диша затруднено.

— Слушай ме и направи точно това, което ти кажа — каза Талеников, държейки все още ръката на Малеткин. — Повтори думите ми така, както ти ги кажа…

Те влязоха в потока пешеходци, качвайки се на тротоара, оставайки зад четирима войници; техните широки шинели служеха като стена, иззад която Василий можеше да погледне когато пожелаеше. Ученият отпред приближи първата алея. Жената бързо изчезна в нея, после се появи отново, когато той премина.

Мигове. Само мигове.

Втората алея. Миковски беше пред нея, жената беше вътре.

— Сега! — заповяда Василий, втурвайки се заедно с Малеткин към входа.

Чу и думите, които Малеткин извика така, че да не могат да бъдат сгрешени от шума, идващ от улицата.

— Чакайте. Спрете! Сирколо! Ностро сирколо!

Тишина. Шокът беше почти тотален.

— Кой сте вие? — Въпросът беше зададен със студен, почти напрегнат тон.