Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Мога да обърна едно — прошепна Малеткин. — Господи, тя се самоуби! Коя беше тя?

— Някоя, която направи грешка. Ти недей да правиш такива.

Кафенето беше препълнено. Те седнаха на една маса с две жени на средна възраст, които не искаха да бъдат притеснявани и намусено се затвориха в себе си. Това беше чудесно за тях.

— Отиди при управителя до вратата — каза Талеников. — Кажи му, че приятелят ти е пил твърде много и се е порязал. Помоли го да ти даде някаква превръзка и нещо дезинфекциращо.

Малеткин понечи да се противопостави, но Василий го сграбчи за ръката:

— Направи го. Няма нищо необичайно за място като това.

Предателят се изправи и тръгна към мъжа при вратата. Талеников прегъна носната си кърпичка, притискайки чистата й част към разкъсаната си кожа и бръкна за молив. Взе измачканата салфетка от масата пред себе си и започна да подбира шифъра за Беуолф Агейт.

Изключи от съзнанието си целия шум и се концентрира върху азбуката и избора на числа. Дори когато Малеткин се завърна с памучна превръзка и малка ролка лейкопласт, Василий продължаваше да пише, зачерквайки грешките също толкова бързо, колкото ги беше и направил. Питиетата им пристигнаха; предателят беше поръчал три наведнъж. Талеников продължи да пише.

Осем минути по-късно той беше свършил. Разкъса салфетката на две и преписа думите с големи букви. Подаде парчето на Малеткин.

— Искам тази телеграма да бъде изпратена до Хелзинки на името и хотела, написани отгоре. Искам да бъде пусната на бяла лента, търговски трафик, неподлежащ на дублиране или прекъсване.

Очите на предателя се разшириха.

— Как очакваш да направя това?

— По същия начин, както предаваш информация за нашите приятели във Вашингтон. Знаеш каква е схемата за следене; всички се защитаваме сами от себе си. Това е един от нашите най-добре култивирани таланти.

— Но това става през Стокхолм. Ние подминаваме Хелзинки!

Малеткин се изчерви. Възбуденото му състояние и бързото поглъщане на алкохола го бяха направили невнимателен. Той не беше предвидил да разкрие шведската връзка. Тя не беше разкрита дори и от дезертьорите.

А и Василий не можеше да използва Стокхолм. Тогава телеграмата щеше да бъде в ръцете на американското разузнаване. Имаше и друг начин.

— Колко често слизаш тук, до щабквартирата, за конференции на сектора?

Изменникът сви устни смутен.

— Не много често. Може би три или четири пъти миналата година.

— Сега отиваш точно там — каза Талеников.

— Какво? Ти си си загубил ума!

— Ще загубиш твоя, ако не отидеш. Не се тревожи, полковник. Рангът все още има своите привилегии и своя ефект. Ще изпратиш една спешна телеграма до човека от Виборг в Хелзинки. Бяла линия, непроследяван трафик. Всъщност, трябва да ми донесеш копие от телеграмата.

— Да предположим, че те проверят във Виборг?

— Кой от дежурните там, горе, ще седне да се меси в работата на втория по ранг?

Малеткин се намръщи нервно.

— По-късно ще задават въпроси.

Василий се усмихна, гласът му подсказваше огромни богатства.

— Слушай думата ми, полковник. Когато се върнеш във Виборг, няма да има нищо, което да не можеш да притежаваш или командваш.

Изменникът се ухили, потта по брадичката му блестеше.

— Къде трябва да занеса потвърдителното копие? Ще се срещнем ли след това? Кога?

Талеников държеше превръзката на мястото на раната на врата си и развиваше парче от лейкопласта, края му държеше между зъбите си.

— Откъсни го — каза на Малеткин. Той го направи и Василий залепи лентата, откъсвайки друго парче, докато говореше. — Ще прекараш нощта в хотел „Европейски“. Ще се свържа с теб там.

— Но те ще поискат да се легитимирам…

— Разбира се, че ще се легитимираш. Един полковник от КГБ без съмнение ще получи най-добрата стая и най-добрата жена, ако слезеш долу във фоайето.

— И двете струват пари.

— Това е моя грижа — каза Талеников.

Беше време за вечеря. Огромните читални на библиотеката „Салтиков-Шчедрин“ с книжни рафтове по стените и изключително високи тавани бяха препълнени както никога преди това. Група студенти седяха при дългите маси, а няколко групи туристи се разхождаха, разглеждайки рафтовете и картините с маслени бои, шепнейки, изумени от величието, което представляваше Шчедрин.

Докато вървеше през мраморните коридори към комплекса от кабинети в западното крило, Василий си спомни за месеците, които беше прекарал в тези стаи — тази стая — пробуждайки съзнанието си за един свят, за който знаеше твърде малко. Той не беше преувеличил пред Лодзия. Точно тук, при просветляващия кураж на един мъж, той беше научил повече за врага, отколкото по време на цялото обучение, което беше получил по-късно в Москва и Новгород.