Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

„Салтиков-Шчедрин“ беше неговото най-добро училище. Мъжът, с който щеше да се срещне след толкова много години, беше неговият най-добър учител. Той се чудеше дали училището или учителят можеха да му помогнат сега. Ако семейство Ворошини беше обвързано с новия Матарезе, нямаше да има никаква информация в базата данни на разузнаването, за това той беше сигурен. Но дали беше тук? Някъде сред хилядите томове, които описваха подробности за събитията по време на революцията, за семействата и огромните имения, опустошени и заграбени, но всичко документирано от историците на времето, защото те знаеха, че това време никога няма да се повтори отново, експлозивното начало на един нов свят. Това се беше случило тук, в Ленинград — Санкт Петербург — и принц Андрей Ворошин беше част от катаклизма. Революционните архиви на „Салтиков-Шчедрин“ бяха най-богати в цяла Русия. Ако съществуваха някакви данни, някаква информация за семейство Ворошини, тя щеше да бъде тук. Но да бъде тук е едно нещо, а да го откриеш — съвсем друго. Дали старият му учител щеше да знае къде да търси? Той зави наляво по коридора, от двете страни на който имаше врати на канцеларии. Всички бяха тъмни, с изключение на една в дъното на коридора. Отвътре струеше слаба светлина, препречвана от време на време от силуета на нечия фигура, която се движеше напред-назад пред настолната лампа. Това беше канцеларията на Миковски, същата стая, в която беше работил в продължение на повече от двадесет и пет години, движещата се бавно фигура отвъд матираното стъкло беше без съмнение тази на учения.

Стигна до вратата и почука леко; тъмната фигура почти веднага се приближи до стъклото.

Вратата се отвори и Янов Миковски се появи, с неговото набръчкано лице, все още зачервено от студа навън, очите му зад дебелите лещи на очилата, погледът му — питащ и уплашен. Той посочи на Василий да влезе бързо, затваряйки вратата веднага, след като Талеников беше вече вътре.

— Василий Василевич. — Гласът на стареца беше полушепот, полуплач. Той протегна ръце, прегръщайки младия си приятел. — Никога не съм мислел, че ще те видя отново.

Той пристъпи назад, ръцете му все още върху палтото на Талеников, оглеждайки го, набръчканата му уста мъчително се опитваше да издаде звуци, които не излизаха. Събитията през последния половин час бяха повече, отколкото можеше да приеме. Задържаните звуци излязоха, но без да са подредени в някакъв смисъл.

— Не се разстройвай — каза Василий, доколкото можеше да бъде убедителен. — Всичко е наред.

— Но защо? Защо тази тайнственост? Това тичане от място на място? Заслужаваше ли си? От всички мъже в Съветите… ти. През годините, през които беше в Рига; никога не се отби да ме видиш, но чух от други колко уважаван си станал, за това че си отговарял за твърде много неща.

— Беше по-добре, че не се срещнахме през онези дни. Казах ти го по телефона.

— Не можах да го разбера.

— Това бяха просто предпазни мерки, които бяха подходящи за онова време.

Те бяха даже повече от подходящи, мислеше си Талеников. Той беше научил, че ученият пиеше твърде много, потиснат от смъртта на жена си. Ако шефът на КГБ — Рига беше видян с този старец, хората можеха да започнат да търсят и други неща. И да ги открият.

— Това няма значение сега — каза Миковски. — Беше труден период за мен, като, надявам се, това ти е било известно. Имаше времена, когато някои хора можеха да бъдат оставени на мира, дори и старите ми приятели. Но това е минало! Какво се е случило с теб?

— Това е дълга история; ще ти кажа всичко, което мога. Трябва да ти го кажа, защото имам нужда от помощта ти.

Талеников погледна зад учения. Един чайник с вода на котлона на електрическата печка, вдясно от бюрото. Василий не беше сигурен, но си мислеше, че това беше същият чайник, същият котлон, който помнеше отпреди толкова много години.

— Твоят чай винаги беше най-хубавия в Ленинград. Ще свариш ли малко?

Мина почти половин час. Докато Талеников говореше, възрастният учен седеше безмълвен в своя стол, слушайки мълчаливо. Когато Василий за първи път спомена името принц Андрей Ворошин, той не каза нищо. Но когато неговият студент свърши, направи своя коментар.

— Именията на Ворошини бяха конфискувани от новото революционно правителство. Благосъстоянието на семейството беше иззето и сведено до минимум от Романови и техните индустриални партньори. Николай и неговият брат Михаил ненавиждаха Ворошини, твърдейки, че това са крадците, грабителите на цяла Северна Русия и на морските пътища. И, разбира се, князът знаеше, че е белязан от болшевиките за екзекуция. Единствената му надежда беше в Керенски, който беше твърде нерешителен или корумпиран, за да унищожава богатите семейства напълно. Тази надежда угасна с падането на Зимния дворец.