Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Зависи от това, което ми каже или което мога да науча от човека, който го следва.

— Къде ще бъдеш? Ще те видя ли?

Василий стана.

— Може да се окаже опасно за теб, ако аз се върна отново тук.

— Бих искала да рискувам, за да те видя отново.

— Няма да си го позволя. Освен това ти работиш до сутринта.

— Мога да отида по-рано и да си тръгна в полунощ. Нещата са далеч по-спокойни отколкото последния път, когато беше в Ленинград. Често си разменяме смените, а и аз съм напълно реабилитирана.

— Някой ще те попита защо искаш да се смениш…

— Ще им кажа истината. Един стар приятел е пристигнал от Москва.

— Не мисля, че това е добра идея.

— Един партиен шеф от Президиума с жена си и с няколкото си деца. Който желае да остане анонимен.

— Както казах, великолепна идея. — Талеников се усмихна. — Ще бъда внимателен и ще мина през мазите.

— Какво ще правиш с него? — Лодзия кимна към мъртвия англичанин.

— Ще го оставя в най-отдалечената маза, която мога да открия. Имаш ли бутилка водка? Той е жаден. Още един непознат самоубил се в рая. За тях пресата не съобщава. Ще ми трябва и един бръснач.

Пьотр Малеткин стоеше до Василий в сенките на коридора срещу югоизточния вход на библиотеката „Салтиков-Шчедрин“. Светлините в задния двор на комплекса светеха в широки кръгове от високите стени, създавайки илюзията за един огромен затворнически двор. Но коридорите, които водеха към улицата, бяха симетрично поставени на всеки тридесет метра от стената, затворниците можеха да влизат и да излизат свободно. Имаше много хора тази вечер в библиотеката; потоци от затворници влизаха и излизаха.

— Казваш, че този старец е от нашите — попита Малеткин.

— Че кои са новите ти врагове, другарю? Старецът е от КГБ, а мъжът, който го следва — който ще се свърже — е един от нас . Трябва да се свържем с него, преди да влезе в капана. Ученият е едно от най-ефективните оръжия, които Москва е създала за контраразузнаването. Името му е известно на не повече от пет души в КГБ; когато някой научи за него, явно трябва да има връзка с американските служби или да бъде техен информатор. За бога, недей дори да споменаваш за него…

— Никога не съм и чувал за него — каза Малеткин. — Но американците мислят, че той е техен?

— Да. Той е двоен агент. Докладва всичко пряко в Москва по частна линия.

— Невероятно — измърмори предателят. — Един старец. Хитро.

— Бившите ми сътрудници не са глупаци — каза Талеников, поглеждайки си часовника. — Нито пък сегашните ти. Забрави, че някога си чувал за другаря Миковски.

— Така ли се казва?

— Дори не искам и да го повтарям… Ето го.

Един старец, облечен в палто и с черна кожена шапка, излезе от входа, дъхът му се изпаряваше на студения въздух. За миг той остана на стъпалата, оглеждайки се наоколо, като се опитваше да реши по кой коридор да излезе на улицата. Късата му брада беше бяла, това, което можеше да се види от лицето му, бяха бръчките и изморената, бледа плът. Той тръгна надолу по стълбите внимателно, държейки се за парапета. Достигна до двора и тръгна към най-близката алея отдясно.

Талеников разгледа потока от хора, които вървяха след него през стъклените врати. Те бяха на групи от двама или трима, той търсеше сам човек, чиито очи да следят двора отдолу. Нямаше никой и това притесни Василий. Дали грешеше? Изглеждаше малко вероятно, но въпреки че нямаше някой сам, Талеников можеше да проследи кой от тълпата следеше с поглед Миковски. Мъжът беше стигнал до средата на двора. Когато ученият достигна до улицата, нямаше смисъл да чакат повече; те бяха сгрешили. Матарезе не бяха успели да открият неговия приятел.

Една жена. Той не грешеше. Беше жена . Една сама жена се отдели от тълпата и забърза надолу към стълбите, погледът й бе прикован в стареца. Колко хитро, помисли си Василий. Сама жена, която стоеше с часове в библиотеката, би привлякла далеч по-малко вниманието, отколкото някой мъж. Сред своите елитни войници Матарезе обучаваше и жени.

Не беше сигурен защо това го изненада — някои от най-добрите агенти на съветското КГБ и американските „Консулски операции“ бяха жени, но техните задължения рядко включваха насилието. Това беше, което го озадачаваше сега. Жената, следваща стария Миковски, вървеше след библиотекаря само за да открие него. Насилието беше присъщо на това задание.

— Онази жена — каза той на Малеткин, — онази с кафявото палто и с плоската шапка. Тя е информатора. Трябва да я спрем, за да предотвратим контакта.