Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Бях убедителна. Ако ми беше казал да продължавам, можеше да сменя тактиката, не знам. Не забравяй, аз знаех, че той беше англичанин. Не мислех, че ще ми разреши да се обадя, но той не отрече да работи за КГБ.

— И по-късно, когато ти облече роклята, той не се противопостави?

— Напротив. Това го убеди, че ти действително ще дойдеш тук, че аз ти сътруднича.

— Какви бяха думите му тогава? Точните думи. Ти каза, че той се усмихнал и казал нещо за това, че жените са едни и същи; не си ли спомняш нещо друго?

— Беше съвсем просто.

— Нищо не е просто. Опитай се да си спомниш. Нещо за убиване на времето, ти спомена това.

— Да. Езикът беше наш, но фразата беше типично английска, спомням си това. Той каза „Да убием времето приятно…“ по-добре, отколкото останалите, че нямало „подобни гледки при залива“. Казах ти, че той настоя да се преоблека пред него.

— Заливът. Ермитажът, замъкът Малачите. Там има една жена — каза Талеников, мръщейки се. — Това е ясно. Още едно липсващо число.

— Любовникът ми е изневерявал?

— Често, но не и с нея. Тя беше непоправима монархистка, която отговаряше за архитектурните обиколки и беше много приятна. Освен това е по-близо до седемдесетте, отколкото до шестдесетте години, въпреки че и аз приближавам към тях. Често пиехме чай заедно.

— Това е трогателно.

— Компанията й ми бе приятна. Тя беше чудесен инструктор за неща, за които знаех твърде малко. За какво ли му е притрябвало на някой да я вписва в нечие досие?

— Що се отнася до Ленинград — каза Лодзия, озадачена, — ако забележехме, че конкуренцията ни от Рига се среща с такъв човек, щяхме да го заведем на отчет.

— Може би нещо подобно глупаво се е случило. Какво още каза той?

— Нищо впечатляващо. Докато бях по бельо, той направи глупава бележка, че математиците имали предимство пред академиците и библиотекарите. Ние сме били разглеждали фигури.

Талеников стана на крака.

— Това е — каза той. — Липсващото число. Те са го открили.

— Какви ги говориш?

— Нашият англичанин или не е могъл да устои на изкушението да се похвали, или е опипвал почвата. Кеят — Ермитажът. Академиците — моите приятели за чашка от Жданов. А думите за библиотекарката — библиотеката „Салтиков-Шчедрин“. Мъжът, с когото искам да се свържа, е там.

— Кой е той?

Василий се поколеба.

— Един старец, който преди години дружеше с един млад университетски студент и отвори очите му за неща, за които той не знаеше нищо.

— Кой е той? Кой е той?

— Аз бях един много объркан младеж — каза Талеников. — Как беше възможно три четвърти от света да отхвърли ученията за революцията? Не можех да приема факта, че толкова много милиони хора са непросветени. Но това е, което се говореше в учебниците, това, на което професорите ни учеха. Но защо ? Трябваше да разбера защо нашите врагове разсъждаваха по техния начин.

— И този мъж беше в състояние да ти обясни?

— Той ми показа . Той ме остави да го открия сам. Тогава говорех английски и френски достатъчно добре, оправях се и с испанския. Той отвори вратите, образно казано, открехна стоманените врати на забранените книги — хиляди томове, които Москва не одобряваше — и ме остави сам с тях. Прекарах седмици, месеци, ровейки се в тях, опитвайки се да разбера. Точно там… Великият Талеников … научи най-ценния си урок: как да вижда нещата по същия начин като своя враг, как да може да разсъждава като него. Това е ключът към всички успехи, които съм имал. Благодарение на моя стар приятел.

— И трябва да се свържеш с него сега?

— Да. Той прекара целия си живот там. Бил е свидетел на всичко и е успял да оцелее. Ако някой може да ми помогне, то това е той.

— А ти какво търсиш? Мисля, че имам правото да знам.

— Разбира се, че имаш право, но това е едно име, което трябва да забравиш. Поне да не го споменаваш. Имам нужда от информация за едно семейство на име Ворошин.

— Семейство? От Ленинград?

— Да.

Лодзия поклати главата си в самодоволство.

— Понякога си мисля, че великият Талеников е велик глупак! Мога да получа името чрез нашите компютри.

— В мига, в който го направиш, ще бъдеш белязана — завинаги — ще бъдеш мъртва. Този мъж на пода има сътрудници навсякъде. — Той се обърна и отиде при трупа, коленичейки до него, за да продължи прегледа на тялото. — Освен това няма да откриеш нищо; твърде много време е минало от тогава, твърде много смени на режими и управления. Ако някога изобщо са му откривали досие, съмнявам се, че то ще бъде там сега. Иронията е в това, че ако някога е имало нещо в базата от данни, то най-вероятно ще означава, че семейство Ворошин повече не са ангажирани.