Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Заплахата беше проста: тези снимки щяха да бъдат разпространени из целия свят. Брат й, също както и останалите, които бяха по-висшестоящи по ранг и длъжност, щяха да бъдат публично осмени. Така също и Съветският съюз.

— Какво се надяваше да постигнеш с това, което правеше за тях? — беше я попитал той.

— Исках да ги разгоня! — беше отговорила тя. — Те искат да ме държат на въдицата си, но нямаше да знаят какво ще правя, какво мога да направя… Какво бях направила. Всеки път те получаваха съобщения с компютърни грешки. Бяха нищожни, но достатъчни. Така че няма да могат да реализират своите заплахи.

— Има и по-добър начин — беше предложил той. — Мисля, че трябва да го оставиш на мен. Има един мъж във Вашингтон, който изкара войните в Югоизточна Азия. Един генерал на име Блекбърн. Антъни Блекбърн.

Василий се бе върнал в Рига и беше изпратил съобщение чрез мрежата си в Лондон. Вашингтон получи информацията след няколко часа: резултатът, на който се надяваше американското разузнаване, използвайки историите от Виена, щеше да бъде последван от не по-малко уличаващо разкритие — и снимки — за един от най-уважаваните мъже в американските военни среди. Никой от Хелзинки повече не притесни Лодзия Кронеша. И тя и Талеников станаха любовници.

Докато Василий се изкачваше по мрачното стълбище към втория етаж, го обзеха спомените. Тяхната история беше продиктувана от взаимна нужда, без наличието на някаква трескава емоционална привързаност. Те бяха двама изолирани, посветени на своята професия, почти отричайки всичко останало; и двамата имаха нужда от умствено и физическо разтоварване. Никой не изискваше нещо повече от другия, а когато той беше прехвърлен в Севастопол, сбогуването им беше безболезнено разделяне на двама добри приятели, които се харесваха взаимно, но които не чувстваха никаква взаимна зависимост, дори бяха благодарни на факта, че такава отсъства. Сега се чудеше какво ли ще каже тя, когато го види, какво ще почувства… Какво самият той щеше да почувства.

Той погледна часовника си: един без десет. Ако графикът й не беше променен, дежурството й трябваше да приключи в осем, да се прибере до девет, да прегледа вестниците за един час и да заспи. Тогава му мина през ум една мисъл. Ами ако тя си имаше любовник? Ако беше така, той нямаше да я поставя в опасност; щеше да си тръгне бързо, още преди да го усетят. Но се надяваше, че нямаше да се наложи; имаше нужда от Лодзия. Нямаше как да се обади директно на човека от Ленинград, с когото трябваше да се свърже; тя можеше да му помогне — ако желаеше.

Той почука на вратата. След няколко секунди чу стъпки, звукът от кожени подметки върху твърдото дърво. Странно, тя не беше в леглото. Вратата се отвори наполовина и Лодзия Кронеша застана в процепа напълно облечена — странно облечена — в светла памучна рокля, лятна рокля, светлокестенявата й коса падаше върху раменете, острите черти на лицето й бяха сбрани в неподвижен израз, лешниково зелените й очи се бяха втренчили в него — втренчили в него — като че ли внезапното му появяване след толкова дълго време не беше неочаквано, като че ли тя знаеше.

— Колко хубаво, че се отбиваш, стари приятелю — каза, без най-малка следа от вълнение.

Тя му съобщаваше нещо. Имаше някой при нея, някой, който го чакаше.

— Хубаво е да те видя отново, стара приятелко — каза Талеников, кимайки в потвърждение, взирайки се в отвора между вратата и рамката.

Той успя да забележи част от някакво яке и кафявия плат от нечии панталони. Имаше само един мъж, тя му казваше и това също. Той измъкна своя „Граз“, вдигайки лявата си ръка с три изправени пръста, и с жест посочи наляво. С третото кимване на главата си тя трябваше да скочи надясно, погледът й му подсказа, че тя беше разбрала.

— Минаха толкова много месеци — продължи спокойно той. — Бях в района, за това си мислех, че…

Той кимна за трети път; тя скочи надясно. Василий блъсна вратата с рамо в лявата половина, така че входът да бъде чист, а ударът тотален — после я блъсна още веднъж, залепвайки човека зад нея на стената.

Той скочи вътре, изви се надясно, рамото му блъсна още веднъж. Измъкна пистолета от ръката на мъжа, изстъргвайки тялото му от стената, после заби коляното си в открития врат, претъркулвайки своя потенциален убиец към близкия стол, където той се строполи на пода.

— Ти разбра ! — изхърка Лодзия, облягайки се на стената. — Толкова се тревожех, че няма да разбереш.