Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Може би. Ако той е в Италия, а мисля, че е. Четох някъде, че жена му е настойница на Феста Вила Десте, който ще се открие утре вечер. Това е благотворителен бал за градините. Той няма да го пропусне; както твърдят, всички в Рим ще бъдат там.

— Твоят Рим, надявам се — каза Скофийлд.

— Не моят.

Той наблюдаваше от другия край на хотелската стая как извади полата от кутията и я постави в скута си, като че ли проверяваше за някакви дефекти. Разбра, че удоволствието, което беше предизвикал у нея, купувайки й различни неща, беше неуместно. Дрехите бяха необходимост; това беше много просто, но то не успя да изтрие топлината, която се разля у него, докато я наблюдаваше.

Затворничката беше свободна, решенията й бяха самостоятелни и въпреки че тя не се съгласи относно огромните цени в „Екселсиор“, не отказа той да й накупи дрехи от магазините. Това беше една игра. Тя щеше да погледне към Брей; ако той кимнеше, тя щеше да се намръщи, изразявайки неодобрение — поглеждайки с недоверие към етикетчето на цената — после бавно щеше да промени решението си, и накрая да одобри неговия вкус.

Жена му постъпваше по същия начин в Западен Берлин. Западен Берлин беше една от техните игри. Неговата Карине винаги се грижеше за парите. Те щяха да имат деца един ден и парите щяха да са важни, а правителството не беше някаква щедра корпорация. На никой служител от Външното министерство, особено от Клас 12, нямаше да бъде разрешено да си открие сметка в швейцарска банка.

Разбира се, Скофийлд вече имаше такава. В Берн. И в Париж, и в Лондон, и естествено, в Берлин. Той не беше й казал; неговият истински професионален живот никога не успя да се докосне до нея. Докато не се докосна завинаги. Ако нещата бяха тръгнали по различен начин, той можеше да й даде някоя от тези сметки. След като беше се прехвърлил от „Консулски операции“ в някой по-цивилизован отдел в Държавния департамент. По дяволите , тоя нямаше да го направи! Беше въпрос само на няколко седмици .

— Ти си някъде далеч.

— Какво? — Брей поднесе чашата към устните си. Беше рефлексен жест, тъй като вече беше свършил с питието. Хрумна му, че беше започнал да пие твърде много.

— Гледаш ме, но не мисля, че ме виждаш.

— Разбира се, че те виждам. Липсваше ми бялата шапка.

Тя се усмихна.

— Няма защо да нося шапка, когато сме вътре. Сервитьорът, който ни донесе вечерята, щеше да си помисли, че съм глупачка.

— Но ти я носеше, когато бяхме у Криспи. И онзи сервитьор не си го помисли.

— Ресторантите са по-различни.

— Да, но и двете са „вътре“. — Той се изправи и си наля от питието.

— Още веднъж ти благодаря за тези. — Антония погледна към кутиите и към пазарските чанти до стола. — Прилича ми на коледната нощ, не знам коя да отворя сега. — Тя се засмя. — Но в Корсика никога не е имало Коледа като тази! Папа щеше да подскача цял месец при вида на тези неща. Да, наистина ти благодаря.

— Няма защо. — Скофийлд остана до масата, наливайки още уиски в чашата си. — Това е просто екипировка. Също както една канцеларска пишеща машина или нов уред, или някакви шкафове. Те вървят заедно с работата.

— Разбирам. — Тя върна полата и блузата обратно в кутията. — Но ти не го разбираш — каза тя.

— Моля?

— Ниенте. 9 9 Нищо (ит.). — Б.пр. Помага ли ти уискито да се отпуснеш?

— Ти би могла да кажеш. Искаш ли малко?

— Не, благодаря. Доста по-спокойна съм, отколкото през последно време. Просто ще бъде на вятъра.

— На всеки според нуждите му. Или според желанията — каза Скофийлд, сядайки в стола. — Можеш да си легнеш, ако искаш. Утре ни предстои дълъг ден.

— Притеснява ли те компанията ми?

— Не, разбира се.

— Но предпочиташ да си сам?

— Не съм се замислил за това.

Тя също казваше така, в Западен Берлин, когато съществуваха проблеми и когато трябваше да стоя сам, опитвайки се да мисля така, както може би мислеха другите. Тя щеше да говори, а аз нямаше да я чувам. Тя се ядосваше — не се ядосваше, а я заболяваше — и щеше да каже: „Иска ти се да си сам, нали?“ и аз щях да остана сам, но нямаше да мога да й го обясня. Може би ако й бях обяснил… Може би едно обяснение щеше да й служи като предупреждение.

— Ако нещо те притеснява, защо да не поговорим за него?

О, господи, нейните думи. В Западен Берлин.

— Престани да се опитваш да бъдеш някой друг. — Той чу как собственият му глас извика тези думи. Беше от уискито. От проклетото уиски. — Съжалявам, нямах предвид това — добави той бързо, оставяйки чашата. — Изморен съм и пих доста. Не исках да кажа това.