Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Тя ги беше открила преди час, роклята беше първото, което видя, когато отвори очи.

— Вие сте личният ми панчиула 7 7 Камериер (ит.). — Б.пр. ! — беше му извикала тя. — Аз съм принцеса от някоя приказка и моите прислужнички чакат около мен! Какво ли ще си помислят социалистическите ми другари?

— Ще научат нещо, което не знаят — беше й отговорил Брей. — Биха обесили Маркс в старанието си да сменят мястото с твоето. Изпий си кафето и се облечи. Ще обядваме в компанията на Медичите.

Сега тя се обличаше, тананикайки си фрагменти от някаква непозната мелодия, която звучеше като корсиканска рибарска песничка. Беше открила част от своето съзнание отново и смисъла на свободата; надяваше се, че ще може да запази и двете. За това обаче нямаше гаранции. Ловът щеше да продължи и в ресторанта на Виа Пескати, а тя беше част от него сега.

Тананикането спря, заместено от звука от токчетата, прекосяващи мраморния под. Тя застана в рамката на вратата и болката се върна отново в гърдите на Скофийлд. Видът й го беше развълнувал и той се почувства странно безпомощен. Дори още по-странно, за момент той само искаше да я чуе как говори, да чуе гласа й, като че ли той щеше по някакъв начин да потвърди нейното непосредствено присъствие. Тя обаче не заговори. Стоеше там, красива и уязвима, едно пораснало дете, търсещо одобрение, без да се притеснява от това, че имаше нужда да го търси. Копринената рокля беше изпъстрена с тъмночервено, което подхождаше на кожата й, бронзова от корсиканското слънце; огромната бяла шапка беше обрамчила половината й лице в бяло, а другата половина бе заградена от дългата й тъмнокафява коса. В Антония Гравет се бяха смесили типичните черти за Франция и Италия; резултатът беше зашеметяващ.

— Изглеждаш чудесно — изправи се от стола си Брей.

— Гримът покрива ли белезите по лицето ми?

— Забравих за тях, значи предполагам, че ги покрива. — В болката той беше забравил. — Как се чувстваш?

— Не съм сигурна. Мисля, че брендито ми подейства също толкова зле, колкото и бригадистът.

— Има един лек. Няколко чаши вино.

— О, благодаря, мисля, че не искам.

— Както кажеш. Ще ти донеса палтото, то е в гардероба. — Той прекоси стаята, после спря, забелязвайки как тя се преви. — Не ти е добре, нали? Боли те…

— Не, моля ви, наистина се чувствам чудесно. Мехлемът, който вашият приятел докторът ми даде, е много добър, много успокояващ.

— Искам да се връщаш при него винаги, когато имаш нужда от помощ — каза той. — Винаги, когато нещо те притеснява.

— Прозвуча ми така, сякаш вие няма да сте с мен — отговори тя. — Мисля, че се бяхме разбрали за това. Приех вашето предложение за работа, не си ли спомняте?

Брей се усмихна.

— Трудно бих забравил, но не сме определили каква е работата. Ще бъдем заедно за известно време в Рим, тогава, в зависимост от това, което намерим, ще продължим нататък. Работата ти ще бъде да останеш тук и да предаваш съобщения между Талеников и мен.

— Значи ще изпълнявам телеграфски услуги — попита Антония. — Що за работа е това?

— Много важна. Ще ти обясня, когато му дойде времето. Хайде, ще ти донеса палтото. — Той отново видя, че тя притвори очи. Болката я прорязваше. — Антония, изслушай ме. Когато те боли, не се опитвай да го прикриеш, това няма да донесе добро на никого. Много ли е зле?

— Не е толкова зле. Ще мине, знам. Случвало ми се е и преди това.

— Искаш ли да се върнем при доктора?

— Не. Но благодаря ви за загрижеността.

Болката все още беше там, но Скофийлд й устоя.

— Загрижен съм само дотолкова, че човек не може да функционира добре, когато е наранен. Когато има болка, хората правят грешки. А на теб няма да ти е позволено да правиш грешки.

— Може би в края на краищата да взема да изпия тази чаша с вино.

— Моля те, изпий я.

Те стояха във фоайето на ресторанта, Брей се страхуваше от погледите, които Антония привличаше. Зад деликатната мраморна арка, която представляваше вход към залата за хранене, стоеше най-възрастният Криспи, цял плувнал в усмивка и любезност. Когато той видя Брей, беше очевидно изненадан; за една кратка секунда очите му станаха замъглени, сериозни, после той си възвърна предишния вид и приближи към тях.

— Бенвенуто, амиго мио! 8 8 Добре дошъл, приятелю мой! (ит.). — Б.пр. — извика той.

— Мина повече от година — каза Скофийлд, отвръщайки на здравото ръкостискане. — Тук съм по бизнес само за един-два дни и бих искал приятелката ми да опита от твоите фетучини.