Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Много по-различна, отколкото бих могъл да обясня — отговори Скофийлд, поглеждайки към бялата стена. — Ние бяхме професионалисти и там има правила. Повечето от тях бяха наши, собствени, много строги, но имаше правила и ние се придържахме към тях. Ние знаехме какво правим, нищо не беше необосновано. Мисля, че знаехме кога трябва да спрем. — Той отново се обърна към нея. — А тези са диви животни, пуснати на улиците. Те нямат никакви правила. Те не знаят кога да спрат и онези, които ги финансират, няма да им кажат. Не се заблуждавай, те са способни да парализират цели правителства.

Брей усети как гласът му заглъхна. Чу собствените си думи и те го озадачиха. Той беше го казал. С една проста фраза го беше казал! То беше там и през цялото време нито той, нито Талеников го бяха видели. Бяха стигнали до него, бяха го заобиколили, използвали думи, с които можеха да го дефинират, но никога не бяха се изправили лице в лице с него.

… те са в състояние да парализират правителствата…

Когато парализата се разпространява, се губи контрол. Всички функции спират. Създава се вакуум за една непарализирана сила да поеме целия контрол.

Вие ще наследите земята. Ще получите своето обратно. Други думи, изречени от един луд преди седемдесет години. Но тези думи не бяха политически; всъщност, те бяха аполитични . Те не се отнасяха за някои определени граници, нито една нация нямаше да оцелее. Те бяха насочени към един съвет, една група от хора, обвързани от общ дълг.

Но тези мъже бяха мъртви; кои ли бяха хората сега? И какво ги обвързваше? Сега. Днес.

— Какво има — попита Антония, виждайки напрегнатия израз на лицето му.

— Има някакъв график — каза Брей. Гласът му беше почти шепот. — Всичко е оркестрирано. Тероризмът ескалира с всеки месец като по някаква схема. Блекбърн, Юриевич… Те бяха само проверката. Проба за реакцията на най-високите равнища. Уинтроп алармира тези кръгове; той е трябвало да бъде накаран да мълчи. Всичко пасва.

— А вие си говорите сам. Държите ръката ми, но говорите на себе си.

Скофийлд я погледна, осенен от друга идея. Той беше чул две забележителни истории от две забележителни жени, и двата разказа почиваха върху насилието, защото и двете жени бяха обвързани със света на насилието, изградено от Гилом дьо Матарезе. Умиращият Изтребител беше казал в Москва, че отговорът може би лежи в Корсика. Не беше отговорът, но първите ключове към този отговор. Без София Пасторине и Антония Гравет, любовницата и дезертьорката, нямаше да има нищо; всяка по свой собствен начин беше направила зашеметяващи признания. Загадката беше, че Матарезе все още оставаше загадка, но вече не беше необяснима. Тя имаше форма, имаше и цел. Мъжете, които бяха обвързани заедно от някаква обща кауза, чиято цел беше да парализират правителствата и да поемат контрола… Да наследят Земята.

Тук съществуваше възможността от катастрофа: тази същата Земя можеше да бъде взривена в процеса на получаване на това наследство.

— Говоря на себе си — съгласи се Брей, — защото промених решението си. Казах, че искам да ми помогнеш, но ти вече го направи. Има и други, аз ще ги открия.

— Разбирам. — Антония опря лактите си в леглото, изправяйки се. — Точно така, значи повече не съм необходима.

— Не.

— Защо избрахте мен изобщо?

Скофийлд спря, преди да отговори. Той се чудеше как тя ще приеме истината.

— Ти беше права преди; трябваше да е или нейното, или другото. Или да те отпишем, или да те убием.

Антония се присви.

— Но това вече не е вярно? Нали не е необходимо да ме убивате?

— Не. Ще е безсмислено. Ти няма да кажеш нищо. Ти ни излъга преди; знам какво си преживяла. Ти не искаш да се върнеш към това; ти по-скоро би се самоубила, отколкото да стигнеш до Марсилия. Вярвам, че си щяла да постъпиш така.

— Тогава какво ще стане с мен?

— Открих те, когато се криеше, сега ще те изпратя, за да се скриеш пак. Ще ти дам пари и сутринта ще ти дам паспорт и билет за самолета до някое много отдалечено място. Ще напиша едно-две писма; ще трябва да ги дадеш на хората, които ти посоча. Тогава ще бъдеш добре. — Брей спря за миг. Той не можеше да се удържи; докосна подутата й буза и отметна назад кичура коса. — Дори можеш да намериш друга равнина в планината, Антония. Също толкова красива както и тази, която остави, но малко по-различна. Ти няма да бъдеш затворник там. Никой от този живот няма да те притеснява.

— Включително и вие, Брендън Скофийлд?