Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Откупът така и не беше платен. Преговорите не бяха много усилени, един млад живот беше в основата им. Но имаше някакъв провал, някакъв дезертьор беше освободил племенника от изплашените терористи, които го бяха отвлекли, няколко бригадисти бяха убити последователно, вкарани в засада от дезертьора.

Дали Червените бригади не бяха получили урок от някой от своите невидими спонсори?

— Ти беше ли замесена в това? — попита той. — По някакъв начин?

— Не. Тогава бях в лагера в Медицина.

— А дочула ли си нещо за тази история?

— Много неща. Разказваше се предимно за някакви изменници и за това, как трябва да ги избием по най-брутален начин, за да им дадем урок. Лидерите винаги говореха по този начин. Отвличането на Паравацини-Скози беше много важно за тях. Предателят беше подкупен от фашистите.

— Кого имаш предвид, като казваш „фашисти“?

— Един банкер, който представяше семейство Скози преди години. Интересите на Паравацини включваха това заплащане.

— Как ли се е свързал с него?

— Ако имаш много пари, винаги имаш начини. Никой не знае как точно.

Брей стана от леглото.

— Няма да те питам как се чувстваш, но готова ли си да излезеш оттук?

— Разбира се — отговори тя, присвивайки се, докато изпъна дългите си крака над леглото. Болката я сепна; последва остро поемане на въздух. Тя остана неподвижна в продължение на няколко мига.

Скофийлд я подхвана за раменете. Той отново не можеше да се сдържи. Докосна лицето й.

— Четиридесет и осемте часа свършиха — изрече той нежно. — Ще се обадя на Талеников в Хелзинки.

— Какво означава това?

— Означава, че си добре, че си жива и че живееш в Рим. Хайде, ще ти помогна да се облечеш.

Тя го докосна с пръсти по ръката.

— Ако бяхте предложили това вчера, не съм сигурна как щях да ви отговоря.

— А как ще отговориш сега?

— Помогнете ми.

На Виа Праскати имаше един скъп ресторант, собственост на тримата братя Криспи, най-възрастният от които управляваше заведението с методите на съвършен крадец и с очите на гладен чакал, с ангелско лице и пращящ от ентусиазъм. Повечето от хората, населяващи кадифените слоеве на римската Долче Вита 6 6 Сладък живот (ит.). В смисъл на хайлайф. — Б.пр. , обожаваха Криспи, защото той винаги откликваше с разбиране и дискретност, дискретността беше по-ценна дори и от съчувствието. Съобщения, които му бяха оставяни, бяха предавани между мъже и техните любовници, между жени и техните любовници. Той беше една скала в морето от безотговорност и безотговорните деца от всички възрасти го обичаха.

Скофийлд го използваше. Преди пет години, когато започнаха проблемите на НАТО в Италия, Брей заложи на Криспи. Ресторантьорът беше готов да откликне търтей.

Криспи беше един от хората, които Брей искаше да види преди Антония да му беше разказала за Скози-Паравацини; сега това беше задължително. Ако някой в Рим можеше да хвърли светлина върху аристократично семейство като това Скози-Паравацини, то това щеше да е коронованият принц на глупостта Криспи. Те щяха да обядват в ресторанта на Виа Праскати.

Ранен обяд за Рим, реши Скофийлд, оставяйки кафето си и поглеждайки към часовника си. Беше почти 12, слънцето зад прозореца затопляше всекидневната в хотелския апартамент, шумът от трафика долиташе откъм Виа Венето отдолу. Докторът се беше обадил в „Екселсиор“ и беше направил необходимите процедури малко след полунощ, обяснявайки поверително на управителя, че един богат пациент има спешна нужда от квартира — поверително. Брей и Антония бяха посрещнати на сервизния вход и със сервизния асансьор бяха придружени до осмия етаж. Той поръча бутилка бренди и наля една след друга три чашки на Антония. Обединеният ефект на алкохола, на лекарствата, на болката и на напрежението дадоха като резултат състоянието, което според него беше най-добро: сънят. Той я отведе в спалнята, съблече я и я постави в леглото, завивайки я, докосвайки лицето й, отстоявайки на болката, която би изпитал, ако беше до нея.

На връщане към дивана във всекидневната той си припомни за дрехите от Виа Кондоти, беше ги натикал в торбата си, преди да тръгнат от пансиона. Бялата шапка беше най-трудна за пакетиране; но копринената рокля беше по-малко измачкана, отколкото той си мислеше. Окачи ги на закачалка, преди да заспи. Събуди се в десет часа и отиде в магазина в главното фоайе, за да купи грим с естествения цвят на кожата, с който щяха да намажат синините на Антония, и чифт слънчеви очила „Гучи“, които приличаха изключително на очите на скакалец. Той ги остави заедно с дрехите на стола до леглото.