Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Достатъчно ясен бяхте, синьор Скофийлд. Ако те са без значение, значи и аз съм без значение. Това ли искахте да кажете?

— Мисля, че да.

— И моят другар социалист — добави тя, поглеждайки към Талеников, — скоро ще отстрани моето незначително присъствие, нали?

— Аз следвам целта си — отговори Василий — и правя най-доброто, което мога, за да анализирам проблемите и да ги разреша.

— Да, разбира се. Значи мога да се обърна обратно и да тръгна към гората, очаквайки куршума да сложи край на живота ми?

— Това ще решиш ти — каза Талеников.

— Значи имам избор? Ще приемете ли думата ми, че няма да кажа нищо?

— Не — отвърна човекът от КГБ. — Няма да приема.

Брей се взря в лицето на Талеников. Дясната му ръка беше на сантиметри от автоматичния „Браунинг“ на неговия колан. Руснакът водеше нанякъде, изпитвайки момичето.

— Тогава какъв е изборът? — продължи Антония. — Да оставя едното или другото от вашите правителства да ме отстранят, докато вие откриете мъжете, които търсите?

— Страхувам се, че това не е възможно — отвърна Талеников. — Ние действаме без знанието на нашите правителства; ние нямаме тяхното одобрение. Откровено казано, те ни търсят също толкова ожесточено, както ние търсим мъжете, за които ти споменахме.

Момичето реагира на изненадващата информация на руснака като че ли беше ударено.

— Значи сте преследвани от собствените си хора — попита тя.

Талеников кимна.

— Разбирам. Сега разбирам ясно. Няма да приемете думата ми и не можете да ме вкарате в затвора. За това аз съм заплаха за вас — даже повече, отколкото си представях. Значи нямам избор, така ли?

— Може и да се намери — отговори човекът от КГБ. — Сътрудникът ми спомена за него.

— Какъв е той?

— Повярвай ми. Помогни ми да се доберем до Бастия и ми повярвай. Можем да измислим нещо дотогава. — Талеников се обърна към Скофийлд и произнесе една дума: — Канал.

— Ще видим — каза Брей, отдръпвайки ръката си от колана.

Те мислеха за едно и също нещо.

Агентът на Държавния департамент в Морато не беше доволен; той не желаеше усложненията, срещу които беше изправен. Като собственик на рибарски лодки в Бастия, той пишеше доклади за съветските морски маневри и ги предаваше на американците. Вашингтон му плащаше добре и Вашингтон беше изпратил тревожните телеграми до всички свои хора, че Брендън Алън Скофийлд, бивш специалист в „Консулски операции“, беше счетен за изменник. При подобна класификация правилата бяха ясни: да бъде арестуван по възможност, но ако арестуването беше като изключен вариант, да се предприемат всички възможни мерки за неговото обезвреждане.

Силвио Монтефиори се питаше дали подобни действия си заслужават труда. Но той беше практичен човек и вместо изкушението, отхвърли подобна идея. Скофийлд предлагаше на Монтефиори да оближе неговия нож, а на острието наистина имаше мед. Ако Силвио откажеше на американеца, неговите действия щяха да бъдат издадени на руснаците. Ако Силвио приемеше желанието на Скофийлд, изменникът му обещаваше десет хиляди долара, а десет хиляди долара, дори и при лошия обменен курс, бяха повече от цената, която би получил за смъртта на Скофийлд.

Освен това той щеше да живее, за да може да изхарчи тези пари.

Монтефиори стигна до склада, отвори вратата в мрачната и изоставена сграда, докато стигна до задната стена, както му беше казано. Той не виждаше американеца — светлината беше твърде оскъдна — но знаеше, че Скофийлд е там. Беше въпрос на известно чакане, докато птиците започнаха да кръжат, а това щеше да бъде сигналът.

Той извади една тънка, омачкана цигара от джоба си, потършува из панталоните си, докато намери кибрит, извади го и запали клечка. Когато повдигна пламъка до върха на цигарата, се подразни, че ръката му трепери.

— Ти се потиш, Монтефиори. — Гласът идваше откъм сенките вляво. — Светлината показа, че потта е навсякъде по лицето ти. Последния път, когато те видях, също се потеше. Тогава отговарях за разследването и ти задавах някои конкретни въпроси.

— Брендън! — възкликна Силвио, поздравът му беше пресилен. — Моят добър, стар приятел! Колко е чудесно, че те виждам отново… Ако можех да те видя.

Високият американец излезе от сенките на бледата светлина. Монтефиори очакваше да види пистолет в ръката му, но той разбира се, не беше там. Скофийлд никога не правеше това, което се очаква от него.

— Как си, Силвио? — каза „изменникът“.

— Добре, скъпи приятелю! — Монтефиори знаеше по-добре, че не трябва да протяга ръка. — Всичко е уредено. Поемам голям риск, плащам на екипажа си десет пъти над заплатите им, но нищо не е твърде много за такъв приятел, на който се възхищавам. Ти и провокаторът трябва да стигнете до седми кей в Бастия в един часа след полунощ. Най-добрият ми траулер ще ви отведе до Ливорно на разсъмване.