Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Дългото мълчание и временните разделения им послужиха с практическа цел, мислеше си Брей, наблюдавайки момичето, което вървеше напред, озадачено, следвайки техните команди, без да мисли, със стичащи се от очите сълзи. Непрестанното движение обсебваше нейните мисли; трябваше по някакъв начин да се примири със смъртта на своята баба. Думите на непознатите не можеха да й помогнат; тя искаше да се усамоти със собствените си мисли. Скофийлд подозираше, че освен в моментите, когато се справяше с „Лупо“, Антония не беше дете на насилието. По-точно тя не беше дете; на дневната светлина. Той можеше да забележи, че тя беше прехвърлила тридесетте, но освен това тя идваше от един свят на радикални академици, а не на революция. Съмняваше се, че тя ще знае какво да прави на барикадите.

— Трябва да спрем да тичаме! — извика внезапно тя. — Вие можете да правите каквото си искате, но аз се връщам в Порто Вечио. Искам да ги видя избесени.

— Има нещо много важно, което ти не знаеш — каза Талеников.

— Тя беше убита! Това е, което трябва да знам!

— Не е толкова просто — каза Брей. — Истината е, че тя сама уби себе си.

— Те я убиха!

— Тя ги принуди да го направят. — Скофийлд взе ръката й, стискайки я здраво. — Опитай се да ме разбереш. Не можем да те оставим да се върнеш. Баба ти знаеше това. Това, което се случи през последните четиридесет и осем часа, трябва да бъде забравено колкото се може по-бързо. Сега ще настъпи ужасна паника горе в онези хълмове. Те ще изпратят хора, които ще се опитат да ни открият, но след няколко седмици, когато нищо не се случи, те ще се успокоят. Ще живеят със собствените си страхове, но ще бъдат тихи. Това е единственото, което могат да направят. Баба ти разбираше това. Тя разчиташе на него.

— Но защо?

— Защото ние имаме да свършим някои неща — каза руснакът. — Тя разбираше и това. За това те е изпратила обратно да ни намериш.

— Какви са тези неща? — попита Антония, после сама си отговори. — Тя каза, че вие имате имената. Говореше за някакво овчарче.

— Но ти не трябва да споменаваш за нищо от това — поръча й Талеников. — Не и ако уважаваш нейната смърт. Ние няма да ти позволим да се намесиш.

Скофийлд долови смисъла в думите на човека от КГБ и за секунда му се прииска да хване пистолета си. Тази кратка секунда, спомените от Берлин отпреди десет години изплуваха на повърхността. Талеников вече беше взел решение: ако се събудеше и най-малкото съмнение, той щеше да убие момичето.

— Тя няма да се намеси — каза Брей без сам да знае защо се чувстваше толкова уверен, защо гарантира за това, но го каза твърдо. — Да вървим. Ще спрем на едно място; трябва да видя един човек в Морато. Тогава ще се опитаме да стигнем до Бастия, оттам ще успеят да ни измъкнат.

— Накъде, синьоре? Вие не можете да ми заповядате…

— Мълчи — каза Брей. — Не си играй с късмета.

— Недей — добави мъжът от КГБ, поглеждайки към Скофийлд. — Трябва да поговорим. Както и преди, ще пътуваме разделени, ще поделяме и работата си, ще си определим схема и места за срещи. Имаме много неща за обсъждане.

— По моя преценка има около деветдесет мили оттук до Бастия. Имаме достатъчно време да разговаряме.

Скофийлд взе своя дипломатически куфар; момичето изскубна ръката си от неговата и ядосано се отдръпна. Руснакът се наведе над торбата.

— Предлагам да поговорим сами — каза той на Брей, — тя не може да ни е от полза, Беоулф.

— Ти ме разочароваш. — Скофийлд взе торбата от руснака. — Не са ли те учили някога как да превръщаш нещата без ценност в ценни?

Антония беше живяла във Весковато, на река Голо, на около двайсет мили южно от Бастия. Нейната непосредствена задача щеше да бъде да ги заведе там, без да ги забележат. Беше важно тя да взема решенията, най-малкото да освободи мисълта си от факта, че изпълнява някакви чужди заповеди, с които не беше съгласна. Тя го направи бързо, избирайки разбити, второстепенни пътища и планински пътеки, които познаваше като дете, израсло в провинцията.

— Бавачките ни извеждаха тук на пикник — каза тя, поглеждайки надолу към преградения поток. — Тук си правехме огньове и ядяхме колбаси, сменяхме се на групи, за да ходим в гората и да пушим цигари.

Те продължиха.

— На този хълм духа чудесен вятър сутрин — каза тя. — Баща ми правеше чудесни хвърчила и ние ги пускахме тук в неделя. След Мас разбира се.

— Ние? — попита Брей. — Имаш ли братя или сестри?

— Имам брат и сестра. Те са по-големи от мен и все още живеят във Весковато. Имат семейства, но не ги виждам често; нямаме за какво да говорим помежду си.