Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Но най-неприятното нещо беше, че действителността щеше да подкрепи подобни речи, думите бяха потвърдени и от желанието на Талеников за отмъщение. Кълна се, че ще те убия, Беоулф Агейт, и един ден може би ще го направя! Този ден беше днес, „може би“ нямаше никакво значение за руснака. Талеников искаше Беоулф Агейт за себе си; той не желаеше намесата на убийци, наети и програмирани от чиновниците във Вашингтон и Москва. Ще те видя как издъхваш… Това бяха думи на Талеников преди шест години; тогава той ги беше казал съзнателно, сега също би ги изрекъл.

Той със сигурност щеше да спаси врага си под пистолетите на Марсилия и Прага. Врагът му си заслужаваше по-добро оръжие, неговия пистолет. И нищо от това, което беше изрекъл, не беше безсмислено, нито една от думите не беше преувеличена, за да доведе врага му пред дулото на неговия пистолет.

Вече всичко му беше омръзнало, помисли си Скофийлд, отдръпвайки ръката си от телефона. Беше уморен от напрежението да действа и да противодейства. Но в крайна сметка на кого му пукаше за това? Кой би дал пукната пара за двамата застаряващи специалисти, посветили се на желанието си да видят своя противник мъртъв…

Брей затвори очи, притискайки силно клепачите си, осъзнавайки, че имаше влага в очните му кухини. Сълзи на умора, умствена и физическа; нямаше време да се замисли за изтощението, защото на кого ли му пукаше — а смъртта го дебнеше зад всеки ъгъл, той нямаше да умре под пистолетите на Марсилия, Прага или Москва. Беше по-добър от тях; винаги е бил по-добър.

Според Талеников имаше единадесет минути; две бяха минали откакто руснакът му каза това. Капанът беше в неговата стая и ако мъжът от Прага беше същият, който Талеников беше описал, нападението щеше да бъде направено бързо, с минимален риск. Преди оръжията щеше да има газови димки. Техните пари щяха да обездвижат всеки, намиращ се в стаята. Това беше тактика, използвана от пражкия убиец; той рядко играеше на хазарт.

Непосредствената цел поради това беше да се измъкне от капана. Да мине по коридора не беше разумно, може би дори да отвори вратата. Задачата на Амстердам беше да го убие и ако те не забележеха, че той е свършил това, Прага и Марсилия щяха да нападнат. Ако нямаше никой в коридора — което щеше да бъде доказано от липсата на някакъв шум — на тях не им оставаше нищо друго. Тяхната схема нямаше да бъде нарушена, само може би ускорена.

Има някой в коридора, няма никой в коридора. Хора, които се суетяха, развълнувани хора, можеха да бъдат неговото прикритие. По-често тълпата беше предимство за убийците, а не за жертвата, особено ако жертвата беше идентифицирана, а един или повече от убийците не бяха. От друга страна, жертвата, която знаеше точно кога ще бъде проведено нападението, можеше да използва тълпата, за да се опита да избяга от смъртта. Бягство, което се базираше на объркването и на промяната в плана. Промяната нямаше да бъде голяма, но достатъчна да предизвика нерешителност. Безогледната стрелба по време на екзекуцията трябваше да бъде избягвана. Осем минути. Или по-малко. Всичко зависеше от подготовката. Той трябваше да вземе своите по-важни вещи, защото ако започнеше да бяга, то щеше да трае дълго; колко дълго и колко надалеч, не можеше да каже, нито можеше да мисли за това сега. Трябваше да се измъкне от капана и да заблуди четирима мъже, които искаха да го убият; единият, по-опасен от останалите трима, защото не беше изпратен от Вашингтон или от Москва. Той беше дошъл сам.

Брей се приближи бързо до мъртвата жена на пода, завличайки я към банята, претърколи трупа вътре и затвори вратата. Той вдигна лампата с тежката основа и я запрати към бравата. Ключалката беше разбита, сега вратата можеше да бъде отворена само ако бъдеше разбита.

Можеше да остави дрехите си. По тях нямаше никакви знаци от обществени перални или някакви други символи, които да подскажат непосредствена връзка със Скофийлд. Отпечатъците му щяха да послужат за това, но да ги изтрива сега нямаше време. Щеше да бъде достатъчно далеко дотогава, ако успееше да се измъкне жив от хотела. Дипломатическият му куфар обаче му трябваше; той съдържаше твърде много средства, необходими за неговата професия. Затвори го, разбърка комбинацията и го хвърли на леглото. Облече си сакото и се върна при телефона. Вдигна го и набра номера на централата.

— Това е стая 213 — каза той шепнейки, опитвайки се да изглежда слаб. — Не бих искал да ви тревожа, но познавам симптомите. Получих удар. Имам нужда от помощ…