Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Господи! Какво трябва да им кажа?

— Че искаш да се махнеш оттук — отговори му Брей. — Кажи го както искаш. Не мисля, че ще ти бъде трудно.

— А къде ще отидем? Имам жена и четири деца…

— Това е чудесно! Що не си отидеш вкъщи?

— Какво?

— Кой е най-краткият път към фоайето?

— Господи, не знам!

— По асансьорите може да отнеме доста време.

— Ами стълбите? Стълбите! — Паникьосаният старши портиер откри триумф в своята идея.

— Използвай стълбището — каза Скофийлд, като прилепи ухото си на вратата.

Гласовете бяха приглушени, но приближаваха. Той чу думите „полиция“ и „линейка“, а после „спешен случай“. Бяха трима или четирима души.

Брей отвори вратата и избута старшия портиер в коридора.

— Давай — каза той.

Талеников се обърна, когато вратата на сервизния асансьор се отвори на втория етаж. Отново нямаше признаци черното палто и отличителната сива шапка да бъдат разпознати. Той отново се обърна, ръката му стискаше здраво „Граз“ в джоба. В коридора имаше подноси с недоизядена храна и мирис на кафе — останки от късната закуска — но никаква следа от Марсилия.

Една двойна летяща метална врата водеше към коридора на втория етаж, в средата на всеки от панелите имаше по един кръгъл прозорец. Василий приближи и надникна през десния.

Той беше там. Фигурата в тежък велурен костюм се движеше до стената, приближавайки ъгъла към пресечката, която водеше към стая 213. Талеников погледна часовника си. Беше дванадесет и тридесет и една. Четири минути до нападението; това щеше да трае колкото живота на Скофийлд, ако той не му повярваше. Беше необходимо нещо, с което да му отвлече вниманието; най-сигурното нещо беше огънят. Телефонно обаждане, пламтяща възглавница, натъпкана с парцали и хартия и хвърлена в коридора. Чудеше се дали Беоулф Агейт би се сетил за това.

Скофийлд беше намислил нещо . В дъното на коридора светлината на един от главните асансьори светна; вратата се отвори и излязоха трима мъже, говорейки разпалено. Единият беше мениджърът, който беше изпаднал в паника; друг носеше черна чанта: лекар. Третият беше ченге. Лицето му беше остро, косата му късо подстригана: частният детектив на хотела.

Те изтичаха покрай объркания Марсилия, който се обърна рязко настрани, и продължиха надолу по коридора, който водеше към стаята на Скофийлд. Французинът извади пистолета си.

В другия край на коридора под червения знак за изход една тежка врата се отвори. Фигурата на прага се появи, той кимна на Марсилия. В дясната му ръка имаше дългоцев, тежкокалибрен автоматичен пистолет, в лявата — нещо, което изглеждаше… то беше граната. Палецът беше вдигнат, притиснат към лостчето; възпламенителната игла беше извадена!

Ако имаше една граната, значи имаше и повече. Прага беше цял оръжеен арсенал. Щеше да избие всички, които бяха в тази зона до момента, в който не убиеше Беоулф Агейт. Щеше да подхвърли гранатата в края на коридора, след това бързо ще побегне още преди да се е разнесъл димът, и да изстреля няколко куршума в главите на оцелелите, като особено щеше да се погрижи Скофийлд да е първият от тях. Без значение какво беше намислил американецът, той явно беше обграден. Нямаше никакъв път, по който да избяга от куршумите.

Освен ако Прага не беше спрян на мястото, на което се намираше, така че гранатата да експлодира под него. Василий извади „Граз“ от своя джоб и бутна летящата врата пред себе си.

Тъкмо щеше да стреля, когато чу някакъв писък… писъци на човек, изпаднал в паника.

— Махнете се оттук! За бога, трябва да се махна оттук!

Това, което последва, беше лудост. Двама мъже в хотелски униформи идваха, тичайки по коридора, единият се обърна надясно, блъскайки се в Прага, който го изблъска настрани, удряйки го с цевта на пистолета. Прага извика към Марсилия, заповядвайки му да тръгне нагоре по коридора.

Марсилия не беше глупав — не повече от Амстердам. Той видя гранатата в ръката на Прага. Двамата мъже започнаха да крещят един на друг.

Вратата на асансьора се затвори.

Тя се затвори . Светлината угасна . Тя беше позиция задръж .

Беоулф Агейт успя да се измъкне.

Талеников се обърна и мина зад металната врата; в объркването не бяха го забелязали. Но Прага и Марсилия бяха видели асансьора; очевидно, бяха се сетили за втория мъж, облечен в тъмночервено сако, бягайки право напред, без паника, знаейки какво прави, и носейки нещо под лявата си ръка . Също както Василий двамата екзекутори наблюдаваха светещите цифри над вратата на асансьора, очаквайки, както и Талеников очакваше, да светне буквата „Ф“. Но тя не светна.