Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Светлината стигна до три. И спря.

Какво ли правеше Скофийлд? Той можеше да избяга на улицата само за секунди, да бъде в безопасност сред тълпата, насочвайки се към някое от стотиците възможни убежища. Но беше останал в обсега на бурята! Отново лудост !

Тогава Василий разбра. Беоулф Агейт отиваше при него.

Той погледна през кръглия прозорец. Прага говореше нещо като бесен. Марсилия кимаше, държейки палеца си на бутона на левия асансьор, а Прага побягна нагоре по стълбите и изчезна зад вратата.

Талеников трябваше да знае какво са си казали. Можеше да му спести няколко секунди — ако можеше да научи нещо за секунди. Той сложи „Граз“, премина през летящата врата със сивия копринен шал, омотан около неговия врат, и сивата шапка, нахлупена плътно над челото му, лицето му бе прикрито.

При възбуденото състояние на Марсилия, бързината и изненадата имаха своя ефект. Черното палто, сивата шапка и коприненият шал бяха достатъчни да бъде объркан образът на един човек, с когото се беше срещал само веднъж за малко в някакво кафене. Той беше шокиран, изтича към Талеников, викайки на собствения си език. Думите бяха толкова бързо изречени, че бяха почти неразбираеми:

— Какво правиш тук? Целият ад се продъни! Някой вика в стаята на Беоулф; те трошат вратите! Той се измъкна. Прага…

Марсилия спря. Той видя лицето пред себе си и озадаченият израз на лицето му премина в шок. Ръката на Василий се стрелна напред, сграбчвайки оръжието на французина, изтръгвайки го с такава сила, че Марсилия изкрещя високо. Пистолетът беше отскубнат от пръстите му. Талеников удари мъжа, като го просна върху стената, забивайки коляното си между чатала на французина, разкъсвайки с лявата си ръка дясното ухо на Марсилия.

— Прага, какво? Имаш само една секунда да ми кажеш! — Той отново заби коляното си в слабините на французина. — Веднага!

— Ще търсим път към покрива… — Марсилия сдъвка отговора, изплювайки го между стиснатите си зъби, главата му политна назад от болка, — етаж по етаж, докато стигнем до покрива.

— Защо? — Господи, помисли си Василий. Имаше някаква метална конструкция, свързваща хотела с прилежащата му сграда. Те знаеха? Той заби коляното си отново и повтори: — Защо?

— Прага смята, че Скофийлд се страхува, че има твои хора на улицата… При вратите на хотела. Той ще чака, докато дойде полицията… Объркването. Той е направил нещо в стаята. В името на Бога, спри!

Василий заби дръжката на пистолета на французина малко зад лявото слепоочие на Марсилия. Убиецът припадна, а от раната бликна кръв. Талеников претърколи безжизненото тяло до стената, оставяйки го да падне така, че да бъде напреки на пресечния коридор. Който и да дойдеше от 213 стая, щеше да бъде посрещнат и от друга неочаквана гледка. Паниката щеше да нарасне и да бъдат спечелени ценни секунди.

Асансьорът от лявата страна пристигна при повикването на французина. Василий влезе вътре и натисна бутона за третия етаж. Вратите се затвориха, когато в същото време от долния край на коридора двама развълнувани мъже изтичаха от стая 213. Единият беше управителят на хотела. Той видя падналия французин насред прогизналия от кръв мокет. И изкрещя.

Скофийлд съблече сакото и шапката, захвърляйки ги в ъгъла, и облече своето сако. Асансьорът спря на третия етаж; той се стресна при вида на младата камериерка, която влезе, носейки кърпи на ръката си. Само кимна; той се вгледа в нея. Вратата се затвори и те продължиха към четвъртия етаж, където камериерката слезе. Брей натисна този път бутона за шестия етаж. Най-горният етаж.

Ако беше възможно, една част от цялата лудост щеше да свърши с това! Той нямаше да избяга оттук, само за да започне да бяга отново след това и да се чуди къде ще бъде поставен следващият капан. Талеников беше в хотела и това бе всичко, което знаеше.

Стая 505. Талеников беше дал този номер по телефона; той каза, че ще чака. Брей се опита да си спомни, опита се да си спомни шифъра или кода за цифрите, но не можа да си спомни за такава комбинация и се усъмни дали човекът от КГБ би си играл да закодира своето положение.

5-0-5.

5-смърт-5?

Ще те чакам на петия етаж. Един от нас ще умре.

Дали беше толкова просто? Дали Талеников беше паднал до предизвикателство? Дали неговото его беше толкова накърнено, или изтощението му беше толкова пълно, че нямаше нищо друго, което да им остава, освен да си уредят един дуел?

За бога, нека да го решим веднъж завинаги! Аз идвам, Талеников! Ти може да си добър, но не си лъжица за устата на човек, който наричат Беоулф Агейт!