Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Направи го — прошепна Скофийлд. — За бога, направи го сега! Ти спечели по случайност. Това е единственият начин, по който би могъл да спечелиш.

— Не съм спечелил нищо ! Не ми трябва такава победа. Хайде! Ставай! Полицията е тук; всеки момент ще се качат горе по стълбището.

Брей почувства как силните ръце го повдигат и сложи ръката си около здравия врат, рамото му се заби отстрани за подкрепа.

— Какво правиш, по дяволите? — Той не беше сигурен, че думите са негови; не можеше да мисли през болката.

— Ранен си. Раната на врата ти се е отворила; но не е лоша. Само че си си пукнал главата. Не знам колко зле.

— Какво?

— Има един изход. Това беше моята бърлога в продължение на две години. Познавам всеки сантиметър от сградата. Хайде! Помогни ми. Раздвижи си краката! Към покрива.

— Моят куфар…

— Взех го.

Те бяха в една голяма катраненочерна конструкция. Плътни струи от студен въздух караха заледените страни да пращят, температурата, която беше близка до точката на замръзване, произвеждаше доловими вибрации. Пълзяха по металния под в мрака.

— Това е главният въздухопровод — обясни Талеников, гласът му беше тих, притесняваше се от магнитното ехо. — Инсталацията служи на хотела и на принадлежащата й офис сграда. И двете са сравнително малки постройки, собственост на една и съща компания.

Скофийлд беше започнал да събира мислите си отново, резките движения го принуждаваха да изпраща импулси към своите ръце и крака. Руснакът беше разкъсал копринения шал на части, увивайки една част около главата на Брей, а другата около врата му. Кървенето не беше спряло, но беше намаляло. Той откри част от своето съзнание, но там все още нямаше яснота по това, което се случваше.

— Ти спаси живота ми. Бих искал да знам защо!

— Тихо! — прошепна мъжът от КГБ. — И продължавай да вървиш.

— Искам да ми дадеш отговор.

— Вече ти го дадох.

— Не беше убедителен.

— Ти и аз, ние живеем само с лъжи. Не виждаме нищо друго.

— От теб не очаквам и нищо друго.

— Имаш няколко минути, за да направиш своя избор. Оставям ти това.

— Какво имаш предвид?

— Ще стигнем до края на тръбата; има една решетка на три-четири метра от пода. В зоната на склада на покрива. Ако успеем да слезем долу, ще се измъкнем на улицата, но сега всяка секунда е ценна. Ако има хора около тази решетка, те трябва да бъдат подплашени. Изстрелите ще свършат тази работа; стреляй над главите им.

— Какво?

— Да. Ще ти дам пистолета.

— Ти уби жена ми.

— Ти уби моя брат. Преди това вашата окупационна армия върна трупа на едно младо момиче — едно дете, което обичах много.

— Не знам нищо за това.

— Сега знаеш. Направи своя избор.

Металната решетка беше широка приблизително метър и двайсет. Отдолу имаше огромна, слабо осветена стая, която служеше за склад, изпълнен с щайги и кутии с различни доставки. Не се виждаше никой. Талеников даде пистолета на Скофийлд и започна да избутва металната решетка от скобите с рамо. Руснакът изчака няколко мига за евентуална реакция на шума; такава нямаше.

Той обърна тялото си обратно с краката напред и започна да се плъзга по тръбата. Раменете и главата му минаха под мрежата, пръстите му напипаха ръба; той търсеше баланс, готов да падне на пода.

Странният звук се появи едва доловимо отначало, а после по-силно. Стъпка… Триене. Стъпка… Триене. Стъпка… Триене. Стъпка. Талеников замръзна, тялото му замря между решетката и пода.

— Добро утро, другарю — изрече внимателно на руски гласът, — походката ми се е подобрила от Рига? Нали? Дадоха ми нов крак.

Брей се изтегли обратно в сянката на тръбата. Отдолу, до една огромна щайга, беше застанал мъж с бастун. Инвалид, чийто крак не беше никакъв крак, а представляваше едно право дърво под панталоните. Мъжът продължи, като извади пистолет от джоба си.

— Познавах те много добре, стари приятелю. Ти беше велик учител. Даде ми един час, за да опозная твоята бърлога. Има няколко начина да се избяга, но този е единственият, който ти би използвал. Съжалявам, учителю. Не можем да си позволим да си с нас повече.

Той вдигна пистолета си.

Скофийлд стреля.

Те побягнаха към алеята от другата страна на улицата, след като излязоха от хотела на Небраска авеню. Двамата се облегнаха на тухлената стена, дишайки тежко. Очите им бяха разширени. Три патрулни коли с включени светлини бяха блокирали входа на хотела, като пропуснаха една линейка. Бяха изнесени две носилки, телата бяха покрити с плат; изнесоха и още една. Талеников видя окървавената глава на Прага. Униформените полицаи задържаха любопитните пешеходци на разстояние, докато техните началници шареха напред-назад, викайки нещо в ръчните си радиостанции, издавайки заповеди.