Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Беше оформена една мрежа около хотела, всички изходи бяха покрити, всички прозорци се наблюдаваха, бяха приготвили и оръжията си за неочаквани случаи.

— Когато се почувствам достатъчно силен — говореше между вдишванията, — ще се слеем с тълпата и ще повървим няколко пресечки, докато бъдем на по-сигурно място, за да намерим такси. Трябва обаче да бъда честен с теб, не зная къде да отидем.

— Аз знам — каза Скофийлд, отблъсквайки се от стената. — По-добре е да вървим, докато там все още цари объркване. Съвсем скоро те ще започнат да търсят из цялата околност. Те търсят някой ранен. Имаше доста изстрели.

— Един момент — руснакът се обърна към Брей. — Преди три дни бях на един камион из хълмовете около Севастопол. Тогава знаех какво ще ти кажа, когато се срещнем. Ще ти го кажа сега. Ние или ще се избием взаимно, Беоулф Агейт, или ще говорим.

Скофийлд се втренчи в Талеников.

— Можем да направим и двете — каза той. — Да вървим.

Колибата се намираше в отдалечените гори на Мериленд, на брега на река Патоксен, заобиколена с полета от трите страни и вода отдолу. Тя беше изолирана, нямаше други къщи на разстояние от една миля и до нея можеше да се достигне само по един примитивен черен път, по който не можеше да бъде убеден да премине нито един шофьор на такси. А и никой не беше молен да прави това.

Вместо това Брей се обади на един човек от иранското посолство, един нерегистриран агент на САВАК, който се занимаваше с трафика на тежки наркотици и с обмяната на студенти, чиято действителна работа би смутила добронамерения шах. Той им беше оставил една кола под наем на платения паркинг на Кей стрийт, а ключовете бяха скътани под балатума на пода.

Колибата принадлежеше на един професор по политически науки от Джорджтаун, един затворен хомосексуалист, на когото Скофийлд беше услужил преди няколко години като изчисти от досието му една част, която нямаше нищо общо със способностите на човека да оценява поверителната информация за Държавния департамент. Брей беше използвал колибата няколко пъти по време на завръщанията си във Вашингтон, често, когато искаше да бъде недостъпен за чиновниците, обикновено в компанията на жена. Беше необходимо само едно телефонно обаждане до професора; нямаше никакви въпроси, беше му казано и къде да открие ключа. Онзи следобед той беше окачен на един гвоздей на втората греда отдясно под предната стреха. Брей го взе, използвайки една стълба, която беше облегната на близкото дърво.

Вътре декорът беше типично селски; тежки греди и спартанска мебелировка, допълнени с множество възглавници на карета, бели стени и червени завеси. От двете страни на каменната камина имаше етажерки за книги, които се спускаха от тавана до пода и бяха претъпкани, разнообразните корици внасяха допълнителен колорит и топлина.

— Той е образован мъж — продума Талеников, като проследи с поглед заглавията.

— Много — кимна Брей, запалвайки газовата печка, марка „Франклин“. — Има кибрит над камината, а дървата са подредени и готови за запалване.

— Колко удобно — изрече мъжът от КГБ, взимайки една клечка от малката чашка на камината, коленичи долу и я запали.

— Включена е в наема. Който и да използва камината, почиства колибата и я зарежда отново.

— Част от наема? А какви са другите приготовления?

— Това е единственото. Недей да казваш нищо. За мястото или за собственика.

— Много удобно.

Талеников отдръпна ръката си, когато огъня запълзя по сухите дърва.

— Много — потвърди Скофийлд, нагласяйки котлона, доволен, че работеше. Той се изправи и се обърна към руснака. — Не искам да обсъждаме нищо, докато не подремна малко. Може и да не си съгласен, но ще стане точно така.

— Нямам нищо против. Не съм сигурен дали ще мога да събера мислите си точно сега, а трябва да мога да ги събера, когато говорим. Сигурно съм спал дори по-малко и от теб.

— Преди два часа можехме взаимно да се избием — промълви Брей, стоейки неподвижно. — Но никой от нас не го направи.

— Точно обратното — съгласи се мъжът от КГБ.

— Взаимно се предпазихме от други, които искаха да ни убият.

— Което обаче ни освобождава от всякакви задължения един към друг.

— Такива задължения не съществуват, разбира се. Въпреки това, подозирам, че ще научиш за едно такова, когато започнем да говорим.

— Може и да си прав, но се съмнявам. На теб може и да ти позволят да живееш в Москва, но мен няма да ме оставят след това, което се случи днес във Вашингтон. Но мога да направя нещо за това. Може би в това е разликата между нас.