Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Толкова необходимо… Толкова изморително…

Асансьорът стигна до шестия етаж. Дъхът на Брей спря, когато двама добре облечени мъже слязоха. Те говореха за бизнес, за цифрите от миналата година, въобще върху някаква скучна тема. И двамата погледнаха набързо, неодобрително към него. Той ги разбра. Брадата, кървясалите очи. Стисна дипломатическия си куфар и избегна техните погледи. Вратата започна да се затваря и Брей влезе вътре, като държеше ръката си в сакото.

— Съжалявам — измърмори той, — моят етаж.

Нямаше никой в дългия коридор, право напред, четири етажа над 211 и 213 стая. Далеч долу вдясно имаше две врати с два кръгли прозореца. Сервизният асансьор. Единият панел току беше затворен; все още се люлееше. Скофийлд извади автоматичния си пистолет наполовина от колана си; после го постави на мястото му, когато чу тракането на чинии зад люлеещите се врати. Явно вземаха някакъв поднос за храна; човек, който се прикрива и има намерение да извърши убийство, няма да вдига шум.

Долу, вляво, към стълбите, някаква чистачка току-що беше свършила стаята си. Тя затвори вратата и бавно започна да бута количката си към следващата стая.

505.

Пет-смърт-пет.

Ако имаше място, на което трябваше да се срещнат, то той беше над него, на по-високото място, но това беше високо място, което все още не виждаше, а времето течеше. Той набързо си помисли да приближи към чистачката и да я използва по някакъв начин, но след като той се появи, мисълта му се изпари. Неговото появяване решаваше твърде много неща; бръсненето беше лукс, който той не можеше да си позволи. За да се облекчи, означаваше, че трябва да се откаже от ценни мигове, далеч от капана. Малките неща ставаха големи, толкова важни по време на чакането. И той беше толкова изморен.

Използването на сервизния асансьор трябваше да бъде изключено; то беше средство твърде лесно за обездвижване, за изолиране. Стълбището не беше много по-добро, но имаше едно предимство; с изключение на покрива — ако имаше изход към покрива — то не отиваше по-нагоре. Гледката отгоре винаги беше предимство за човека. Хищните птици кръжаха, те рядко атакуваха от долу нагоре.

Акулите обаче правеха точно това.

Разсейване. Някакъв вид разсейване. Знаеше се, че акулите атакуват подвижните предмети, плаващите останки.

Брей бързо тръгна към тежката врата на стълбището, спирайки за малко до количката на чистачката. Той взе четири стъклени пепелника, напъха ги в джобовете си и хвана дипломатическия си куфар под мишница.

Възможно най-тихо натисна бравата на вратата. Тежката стоманена врата се открехна. Тръгна надолу по стъпалата, придържайки се близо до вратата, ослушвайки се за звук от своя враг.

Той беше там. На няколко етажа по-надолу можеше да чуе бързите стъпки, отеквайки при допира с бетонните стълби. Те спряха и Скофийлд престана да се движи. Това, което последва, го обърка. Чуха се няколко звука от плъзгане, поредица от бързи движения — стържещи, металически. Какво ли беше това?

Той погледна назад към стълбите, към металната врата, през която беше преминал, и видя. Стълбището се използваше изключително като изход при пожар; бравата се отваряше само в едната посока, но не и откъм стълбището, защитавайки по този начин хотела от крадци. Човекът отдолу използваше тънка метална пластина или пластмаса, опитвайки се да отвори вратата. Методът беше универсален; повечето подобни врати можеха да бъдат манипулирани по този начин, ако действаха както трябва. А те наистина действаха както трябва в този хотел.

Стърженето спря. Вратата беше отворена.

Тишина.

Вратата се удари и се затвори. Скофийлд приближи до края на стъпалата и погледна надолу; той не видя нищо друго, освен парапетите, които чезнеха в мрака. Тихо, стъпка по стъпка, той започна да слиза, докато стигна до следващата площадка. Беше на петия етаж.

505. Един безсмислен номер. Едно безсмислено усложнение.

Стратегията на Талеников беше вече ясна. И логична. Брей също щеше сам да я използва. След като хаосът беше веднъж започнал, руснакът чакаше във фоайето, наблюдавайки асансьорите, и ако той не се появеше, щеше да предположи, че Беоулф е изчезнал, след като може би е успял да си пробие път навън. Само след като Талеников беше сигурен, че врагът му не е излязъл от хотела, щеше да започне последното надбягване, и то по стълбището, тършувайки из коридорите, докато оръжието му щеше да бъде готово за неговата движеща се мишена.

Но руснакът не можеше да започне гонитбата от върха, той трябваше да започне от стълбището във фоайето. Беше принуден да се откаже от високата позиция, която беше смъртен недостатък на стълбището, също както би била и в някоя хълмиста местност. Скофийлд остави дипломатическия си куфар на земята и извади два стъклени пепелника от джоба си. Чакането почти свърши; мигът щеше да настъпи всяка секунда.