Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Грешиш!… По-късно! Нямаме време да спорим. Искаш доказателства. Тогава слушай. Надявам се, че с ушите си възприемаш по-добре, отколкото с мозъка си!

Руснакът бързо натика „Граз“ в своя колан и вдигна слушалката във въздуха. С лявата си ръка той сграбчи гърлото на мъжа от Амстердам, палецът му натисна адамовата ябълка. Той продължаваше да натиска, ръката му беше като клещи, пръстите му смачкаха тъканта и костите, когато се затвориха. Холандецът се разтресе жестоко, ръцете му се размахаха, опитвайки се да се освободят от хватката на Василий; усилията му бяха безполезни. Той извика от болка и този вик премина от вой към агония. Мъжът от Амстердам падна на пода в безсъзнание. Талеников заговори отново в телефона.

— Мислиш ли, че има човешко същество, което би позволило да играе ролята на стръв и да изтърпи това, което аз направих току-що?

— А той имаше ли друга алтернатива?

— Ти си глупак, Скофийлд! Пукни сам! — Василий поклати глава в отчаяние. Това беше реакция на собствената му загуба на контрол. — Не… Не, не трябва да умираш. Ти не можеш да разбереш, а аз трябва да ти обясня така, че да ме разбереш. Ненавиждам това, което си, всичко, което стои зад теб. Но точно сега ние трябва да направим това, което малцина биха успели да направят. Да накараме хората да слушат, да ги накараме да говорят. И ако не успеем да открием друга причина, заради която да го направят, то те трябва да го направят, защото се страхуват от нас, страхуват се от това, което знаят. Страхът стои от двете страни…

— Не зная за какво говориш — прекъсна го Скофийлд. — Развиваш ми някаква чудесна стратегийка от КГБ; може би за нея ще ти дадат някоя огромна дача в Гразнов, но нямаш късмет. Повтарям ти, ела и ме хвани.

— Стига! — кресна Талеников, поглеждайки към часовника на масата. — Имаш единадесет минути! Знаеш къде се намира последното ти доказателство. Ще го откриеш в сервизния асансьор или на стълбището. Освен ако не искаш да го научиш като умреш в собствената си стая. Ако предизвикаш някоя бъркотия, ще се събере тълпа. А това на тях ще им хареса дори повече, но няма защо да ти обяснявам тези неща. Ще можеш да познаеш Прага, но не и Марсилия. Не можеш да се обадиш в полицията, но съществува вероятност управителите да се обадят; и двамата знаем това. Върви и намери своето доказателство, Скофийлд! Виж дали твоят враг лъже. Ще стигнеш не по-далеч от първия завой по коридора! Ако оживееш — което е малко вероятно, аз ще бъда на петия етаж, стая 505. Направих каквото можах! — Василий тресна телефона, жест, който беше изпълнен с отчаяние и ярост. Нищо не можеше да вразуми американеца.

Сега всяка секунда беше скъпа на Талеников. Той беше казал на Беоулф Агейт, беше направил всичко, което можеше, но това не беше вярно. Коленичи и свали черното палто от безжизненото тяло на Амстердам.

Брей затвори телефона, съзнанието му беше напрегнато. Само ако можеше да поспи, или ако не се беше случила тази неочаквана атака на насилие от страна на старицата, или ако Талеников не му беше разкрил толкова много неща от истината, нещата щяха да бъдат по-ясни. Но всичко се беше случило сега и както много пъти в миналото, той трябваше да започне да действа сляпо, като взема непосредствено решения. Не му беше за пръв път да бъде обект на нападение от няколко различни места. Трябваше да свикне с това при положение, че имаше вземане-даване с враждуващи помежду си партизани от един и същи огромен лагер, въпреки че убийството досега никога не беше крайна цел. Необичайно беше и времето, обединяването на отделни убийци. А това беше толкова понятно, толкова ясно.

Подсекретарят на Държавния департамент, Даниел Конгдън, наистина го беше направил! Безобидният на пръв поглед чиновник беше намерил кураж да реализира собствените си убеждения. Дори повече, беше открил Талеников и пътя, по който Талеников да го отведе до Беоулф Агейт. За каква по-добра възможност би могъл да мечтае, без да нарушава правилата, защото елиминирането и убийството на един специалист според него беше опасно? Какъв по-добър мотив да се свърже с руснаците, които само биха помогнали за отстраняването на двамата мъже.

Толкова ясно, толкова добре оркестрирано, като че ли той или Талеников лично бяха изработили тази стратегия. А после щяха да казват колко са учудени и колко са озадачени, да вървят ръка за ръка, държавниците от Вашингтон и Москва, твърдейки, че насилието между бившите офицери от разузнаването принадлежи на друга ера. На ера, в която личната омраза беше надхвърлила националните интереси. Господи, той си представяше, той чуваше тъпите речи на хора като Конгдън, които прикриваха вонящите си решения зад своите уважавани титли.