Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Освен главните асансьори има само още два изхода от етажите. Стълбището и сервизният асансьор. Те ще застанат при тях.

— Кой от тях къде точно се намира?

— Прага е при стълбището, Марсилия — при сервизния асансьор.

— Каква е схемата ви, по минути.

— Тя е плаваща. Аз трябва да отида при вратата в дванайсет и десет.

Талеников погледна към старинния часовник на бюрото на хотелската стая. Беше дванайсет и единадесет.

— Те вече са заели позиция.

— Не зная, не мога да си видя часовника, кръвта влиза в очите ми.

— Как смятате да го унищожите? Ако излъжеш, ще разбера. И ще умреш по начин, за който не си и сънувал. Опиши ми го!

— Нулевият час настъпва в дванайсет и трийсет и пет. Ако Беоулф не се появи на нито едно от тези места, стаята ще бъде разбита. Честно казано, нямам доверие на Прага. Мисля, че ще накара аз и Марсилия да открием огън. Той е маниак.

Василий се изправи.

— Преценката ти превишава таланта ти.

— Казах ти всичко! Не ме удряй пак. За бога, остави ме да си избърша очите. Не виждам нищо.

— Избърши ги. Искам да виждаш ясно. Ставай!

Холандецът се изправи, ръцете закриваха лицето му, избърсвайки струйките кръв, „Граз“ беше впита във врата му.

Талеников стоеше неподвижен за момент, гледайки към телефона в другия край на стаята. Скоро щеше да говори със своя враг, когото мразеше почти от десет години, щеше да чуе неговия глас.

Щеше да се опита да спаси живота на врага си.

Скофийлд се извъртя и смъртоносното острие разпра ризата му и се спря о метала на пистолета му, втъкнат под ризата само минута преди това. Старицата беше луда, търсеше си смъртта! Той трябваше да я убие, а не искаше да прави това!

Пистолетът.

Той беше казал, че са изстреляни четири куршума и остават още два. Тя знаеше, че това не беше вярно!

Тя го атакуваше отново, замахвайки с ножа по диагонал; всичко, което попаднеше на пътя му, макар и само докоснато или одраскано — една безобидна драскотина при други обстоятелства — щеше да означава смърт. Той насочи пистолета към главата й и натисна спусъка. Не се чу нищо друго, освен изщракването на ударника. Тогава замахна с десния си крак и я улучи между гръдта и мишницата, отблъсквайки я за момент, но само за момент. Тя беше дива, размахваше ножа като че ли това беше нейният паспорт към живота. Ако го докоснеше, щеше да бъде свободна. Беше прегърбена, замахваше с лявата ръка пред себе си, за да прикрива оръжието си, което яростно размахваше с дясната ръка. Той отскочи назад, търсейки нещо, нещо, което можеше да използва, за да парира атаката й.

Защо ли беше отлагала преди? Защо беше спряла внезапно, за да разговаря с него, за да му каже неща, които ще го накарат да мисли. Тогава той разбра. Старият ястреб не беше само зъл, а и мъдър; тя знаеше как да възстанови загубените си сили, знаеше, че може да го направи само като ангажира своя враг, като го забаламоса, изчаквайки момента на непредпазливост… Едно докосване с напоеното с отрова острие.

Тя се хвърли отново, ножът описваше кръгове в посока от пода към краката му. Той замахна с крак; тя отдръпна острието назад, после замахна отново, разминавайки се с неговото коляно на сантиметри. Когато ръката й се изви наляво от замаха, той успя да улучи рамото й с десния си крак и я отхвърли назад.

Тя падна; той грабна най-близкия изправен предмет — една настолна лампа, с тежка метална основа — захвърляйки я към нея, като замахна още веднъж към ръката, която държеше шилото.

Китката й се прегъна; върхът на острието прониза тъканта на нейната камериерска униформа, навлизайки в плътта над лявата й гръд.

Това, което последва, беше гледка, която той не желаеше да си спомня. Очите на старицата се разшириха и изпъкнаха, устните й се изтеглиха в гримаса, ужасно хилене, което нямаше нищо общо с усмивката. Тя започна да се гърчи на пода, тялото й конвулсираше и се тресеше. Сви се в поза като за изхождане, притискайки тънките си крака към стомаха, агонията беше пълна. Продължителни, приглушени викове изригваха от нейното гърло когато се присви отново и започна да дъвче килима; от разкривената й уста потекоха лиги, беше си глътнала езика и той й пречеше да диша.

Внезапно тя пое дълбоко дъх и издъхна завинаги. Тялото й се отпусна в спазми на пода, после застина; очите й бяха широко отворени, гледайки към нищото; устните й бяха разтворени от смъртта. Всичко това бе продължило по-малко от шейсет секунди. Брей се наведе над нея и вдигна ръката й, разтваряйки костеливите и пръсти. Той махна ножа, изправи се и тръгна към бюрото, където имаше кибрит. Запали една клечка и я поднесе към острието. Мигновено избухналият пламък беше толкова силен, че опърли косата му, горещината беше толкова непоносима, че обгори лицето му. Той изпусна шилото и започна да гаси огъня, тъпчейки с крака.