Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Тя го атакуваше, тънкият нож шареше напред, най-трудното препятствие за преодоляване, използвано от най-опитните. Той се наведе назад, замахвайки с пистолета към ръката й. Тя умело се отдръпна, но болката, която ударът й причини, явно не я притесни особено много.

— Не го прави! — извика той, насочвайки пистолета точно към главата й. — Бяха изстреляни четири куршума, остават още два! Ще те убия!

Старицата спря и наведе ножа. Тя стоеше неподвижна, безмълвна, дишайки тежко, втренчена в него с някакво недоверие. На Скофийлд му мина през ума, че тя може би никога не беше изпадала в подобно положение досега; винаги беше побеждавала.

Птичката на Талеников беше зъл ястреб, дегизиран като малък сив гълъб. Тази защитна окраска беше нейната застраховка. Тя никога не я беше проваляла.

— Коя си ти? КГБ? — попита Брей, пресягайки се към хавлията на леглото и увивайки я около раната на врата си.

— Какво? — прошепна тя, докато очите й блуждаеха.

— Ти работиш за Талеников. Къде е той?

— Плаща ми човек, който използва много имена — отговори тя, все още държейки смъртоносния нож здраво в ръката си. Гневът й беше изчезнал, заменен от страх и изтощение. — Не знам кой е той.

— Но той е знаел къде да те намери. Ти работиш за него. Къде си се обучавала? Кога?

— Кога? — повтори тя с безкръвния си шепот. — Когато ти си бил дете. Къде? Край Белзен и Дахау… и други лагери и фронтове. Всички ние…

— Господи… — промълви тихо Скофийлд.

Всички ние. Те бяха цял легион. Момичета, вземани от лагерите, изпращани на военните фронтове, на барикадите, на летищата. Преживявайки като проститутки, обезчестявани от техните собствени хора, нежелани, подигравани. Те се бяха превърнали в щитоносците на Европа. Талеников знаеше къде да търси своите помощници.

— Защо работиш за него? Той не е по-добър от онези, които са те изпратили в лагерите.

— Аз трябва да го правя. Той ще ме убие. А сега ти казваш, че ще го направиш.

— Преди трийсет секунди щях да го направя — не ми остави друг избор. Ще се погрижа за теб. Ти поддържаш връзка с този човек. Как?

— Той се обажда. В апартамента в другия край на коридора.

— Колко често?

— Всеки десет или петнайсет минути. Ще се обади скоро отново.

— Да вървим — каза внимателно Брей. — Тръгни надясно и пусни ножа на леглото.

— И тогава ти ще стреляш — прошепна старата жена.

— Ако щях да го направя, нямаше да чакам досега — каза Скофийлд. Той имаше нужда от нея, от нейната увереност. — Нямаше да имам никаква причина да чакам, нали? Хайде, отивай при онзи телефон. Каквото и да ти е обещал да ти плати, аз ще платя двойно.

— Не мисля, че ще мога да вървя. Мисля, че съм си счупила крака.

— Ще ти помогна. — Брей смъкна хавлията и пристъпи към нея. Протегна ръката си. — Хвани се.

Старицата постави болезнено левия крак пред себе си. После внезапно, като разярена лъвица тя се хвърли напред, лицето й отново стана бясно, очите й подивяха.

Острието се стрелна към стомаха на Скофийлд.

Талеников последва човека от Амстердам в асансьора. В него имаше още някаква двойка. Млади, богати, наперени американци; модно облечени любовници или младоженци, отдадени само на себе си и на своите апетити. Те явно бяха пили.

Холандецът с черното палто свали сивата си шапка, когато Василий, който изви леко главата си, застана до него, облегнат на стената в малкото затворено пространство. Вратите се затвориха. Момичето се изсмя тихо; придружителят й натисна бутона за петия етаж. Човекът от Амстердам пристъпи и натисна втория бутон.

Когато пристъпи обратно, той се обърна леко наляво и погледът му срещна погледа на Талеников. Човекът замръзна, шокът беше тотален, беше го разпознал. И в този шок, в това потвърждение, Василий откри една друга истина: капанът за екзекуцията беше предназначен и за него. Екипът си имаше свой приоритет и той беше Беоулф Агейт, но ако на сцената се появеше агентът от КГБ, който беше известен като Талеников, той трябваше да бъде отстранен също така безцеремонно, както и Скофийлд.

Мъжът от Амстердам изви шапката си пред гърдите си, бръквайки с дясната си ръка в джоба. Василий го блъсна, забивайки го в стената, лявата му ръка сграбчи китката на ръката в джоба, плъзвайки се надолу, разделяйки я от оръжието, хващайки палеца, огъвайки го назад, докато костта изпращя и мъжът олекна. Той се отпусна на коленете си.

Момичето изпищя. Талеников заговори високо. Той се обърна към двойката.