Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Хотелът, както знаеше Талеников, беше скъп. Това беше потвърдено и от обхвата на телефонните разговори, водени от гостите, за които не беше трудно да вдигнат телефона и да изберат Лондон, като че ли се обаждат до съседния ресторант. Той прегледа листите, като се съсредоточи върху изброените зони О. О. Т.

„212 Лондон, Обединеното кралство 26,50 щ.д.

214 Дес Мойнес 4,75 щ.д.

214. Седър Рапидз 6,20 щ.д.

213 Минеаполис, Минесота 7,10 щ.д.

215 Нови Орлеан, Луизиана 11,55 щ.д.

214 Денвър, Колорадо 6,75 щ.д.

213 Ийстън, Мериленд 8,05 щ.д.

215 Атланта, Джорджия 3,15 щ.д.

212 Мюнхен, Германия 41,10 щ.д.

213 Ийстън, Мериленд 4,30 щ.д.

212 Стокхолм, Швеция 38,25 щ.д.“

Къде беше моделът? От апартамент 212 бяха правени чести разговори с Европа, но това беше твърде очевидно, твърде опасно. Скофийлд нямаше да търси такива лесно откриваеми места. Стая 214 се беше свързвала със Средния запад. 215 — с Юга. Имаше нещо тука, но той не можеше да се сети какво точно. Нещо, което се беше загнездило в паметта му.

Тогава той го видя и спомените му се появиха, избистриха се. Стаята, от която бяха говорили без модел, 213. Два разговора с Ийстън, Мериленд, и един — с Минеаполис, Минесота. Василий виждаше думите, като че ли четеше досието му. Брендън Скофийлд имаше сестра, която живееше в Минеаполис, Минесота.

Талеников си записа двата номера, в случай че му се наложеше да ги ползва, ако имаше време да ги ползва, за да се убеди, че предположенията му са верни. Той се обърна към телефонистката.

— Не зная какво да ви кажа. Вие наистина се опитахте да ми помогнете, въпреки че не виждам нещо, което може да ми бъде от полза тук.

Телефонистката от централата се беше включила в малката конспирация и се наслаждаваше на интригата с впечатляващия швейцарец.

— Ако забелязахте, мосю Бланшар, от апартамент 212 са провели няколко задгранични разговора.

— Да, виждам. За съжаление никой от тези градове не би могъл да има нещо общо със сегашната криза. Въпреки това е странно. От стая 213 са се обаждали в Ийстън и Минеаполис. Странно съвпадение е, че имам приятели и в двата града. И въпреки това, нямат никаква връзка…

Василий умишлено прекъсна мисълта си, за да предизвика коментари от другата страна.

— Само да си остане между нас, мосю Бланшар, не зная, но не мисля, че джентълменът от стая 213 е съвсем добре, ако разбирате какво имам предвид?

— О?

Жената обясни. Знакът „Не безпокойте“ върху бравата на 213 стая беше изискван по поръчка, никой не трябваше да нарушава покоя на госта. Дори от румсървиса бяха инструктирани да оставят подносите с храната до вратата в коридора, а камериерките не трябваше да влизат в стаята, освен ако не бъдат специално повикани. Доколкото телефонистката знаеше, от три дена не беше получавано такова желание. Кой можеше да живее по този начин?

— Разбира се, хора като него отсядат при нас през цялото време. Мъже, които искат да се напият до смърт, или да се отърват от жените си, или да се срещнат с други жени. Но мисля, че три дни без камериерка да влезе в стаята е направо лудост.

— Едва ли е нормално.

— Става все по-ясно — каза поверително жената. — Особено в правителството; всички са толкова откачени. И като се замислите, че за това плащаме данъци — нямам предвид вашите, мосю…

— Той е от правителството? — прекъсна я Талеников.

— Ами, така си мислим. Нощният мениджър не трябваше да казва нищо на никого, но ние тука не сме от вчера, ако разбирате какво имам предвид.

— Стари приятели, разбира се. И какво стана?

— Ами, снощи един човек дойде — всъщност беше тази сутрин, около 5 часа — и показа на мениджъра някаква снимка.

— Снимка на човека от 213 стая ли?

Телефонистката се огледа бързо наоколо; вратата на офиса беше отворена, но нямаше как да бъде чута.

— Да. Оказа се, че той наистина е болен. Алкохолик или нещо такова; случай за психиатрията. Никой не трябвало да му казва нищо; те не искат да го предупреждават. Някакъв лекар ще дойде да го види по-късно днес.

— Днес, по-късно? И разбира се, човекът, който показа снимката, се представи като служител на правителството, нали? Имам предвид, това ви накара да си помислите, че вашият гост е държавен служител?

— Когато прекарате толкова години във Вашингтон, колкото нас, мосю Бланшар, няма да е необходимо да искате да ви се легитимират. То е изписано на лицата им.

— Да, мога да си представя, че това е така. Толкова ви благодаря! Много ми помогнахте.

Василий бързо излезе от стаята и се спусна към фоайето. Беше получил потвърждението си. Беше открил Беоулф Агейт.