Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Директорът на Конс Оп остана безмълвен в стола си. Отговорът му беше тих и монотонен.

— Доколкото ми е известно, господин Уинтроп, използването на този вид решение се преувеличава далеч повече, отколкото в действителност. Отново ще бъда напълно искрен с вас. От петнайсет години насам съм чувал, че е било прилагано само два пъти, като и при двата… инцидента… агентите, които е трябвало да бъдат отстранени, са били вън от всякаква възможност за спасяване. Те са се били продали на Съветите; издавали са имена.

— И Скофийлд ли е „вън от всякаква възможност за спасяване“? Това е точната фраза, нали?

— Ако ме питате дали мисля, че той се е продал, разбира се, че не е. Това е последното, което той би направил. Аз наистина дойдох тук, за да науча повече за него, в това съм напълно откровен. Как ще реагира той, като му съобщя, че е вън от играта?

Уинтроп спря, спокойствието му се възвърна, после отново се намръщи.

— Не зная, защото не познавам сегашния Скофийлд. Това е драстично: какво ще направи? Няма ли някакво междинно решение?

— Ако зная, че има такова, което да е приемливо и за двама ни, ще избера точно него.

— Ако бях на ваше място, щях да се опитам да го намеря.

— То не може да е в учебниците — изрече Конгдън твърдо. — Убеден съм в това.

— Тогава ще ми позволите ли да ви предложа нещо?

— Моля ви.

— Изпратете го колкото можете по-далеч. На някое място, където той ще намери мирно забвение. Предложете му го лично; той ще ви разбере.

— Дали?

— Да. Брей не се самозаблуждава, поне никога не го е правил досега. Това беше един от най-ценните му таланти. Ще разбере, защото аз мисля, че разбирам. Струва ми се, че вие описахте един умиращ мъж.

— Няма медицински доказателства, които биха подкрепили това.

— О, за бога — изохка Робърт Уинтроп.

Скофийлд изключи телевизора. Не беше виждал американско новинарско предаване от няколко години — откакто за последен път го бяха повикали за брифинг между няколко операции — и не беше сигурен, че иска да гледа и през следващите няколко години. Не защото мислеше, че новините трябва да бъдат произнасяни с грубия тон, като на погребение, а защото усмивките и хиленето, акомпаниращи описанията на пожари или изнасилвания, го възмущаваха безкрайно.

Той погледна часовника си; беше седем и двайсет. Знаеше го, защото часовникът му показваше двайсет след полунощ; беше все още настроен на амстердамско време. Срещата му в Държавния департамент беше в осем часа.

Вечерта. Беше обичайно за специалисти от неговата класа, но това, което не беше обичайно, беше мястото — самата сграда на Държавния департамент. Старшите аташета от „Консулски операции“ неизменно уреждаха срещите си във връзка със стратегически решения в тайни квартири, обичайно в провинциите на Мериленд, или в някой апартамент в центъра на Вашингтон.

Но никога в Държавния департамент. Не и за специалисти, които трябваше отново да се върнат на полето. Но тогава Брей знаеше, че не е планирано да се върне обратно на полето. Беше върнат само за една-единствена цел. Прекратяване.

Двайсет и две години и край. Безкрайно малък период от време, в който се побираше целият му съзнателен живот — всичко, което беше научил, натрупал и предал на другите. Сам очакваше собствената си реакция, но такава нямаше. Сякаш беше един зрител, наблюдаващ нечий друг образ върху бялата стена, като неизбежният извод все повече се приближаваше, но не успяваше да го въвлече в събитията такива, каквито последваха. Той просто беше умерено любопитен. Как ли щяха да го направят?

Стените на кабинета на заместник-секретаря на Държавния департамент бяха бели. В това имаше известно удобство, помисли си Скофийлд, докато слушаше с половин ухо приказките на Конгдън. Той можеше да види образите. Лице след лице, няколко дузини, появяващи се във фокус и избледняващи бързо след това. Лица на запомнени и незапомнени хора, втренчени, замислени, плачещи, смеещи се, умиращи… Смърт.

Жена му. Пет часът след обяд. Унтер ден Линден.

Мъже и жени бягащи, спиращи. В сянка и в слънчева светлина.

Но къде беше той? Не беше там.

Той беше само зрител.

После изведнъж вече не беше. Не беше сигурен дали чу правилно думите. Какво му каза този студен некадърен подсекретар? Берн, Швейцария?

— Извинете?

— Фондовете ще бъдат депозирани на ваше име, като пропорционално ще бъдат правени ежегодни вноски.

— В допълнение към пенсията, която би трябвало да получавам?