Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Аз също не ги обичам, но от Джак Кенеди насам от нас се очаква да поддържаме доставките на хавански пури. Не одобрявате ли това?

— Не. Доколкото си спомням, Канадският доставчик беше един от най-акуратните информационни източници по отношение на Куба за президента Кенеди.

— Още оттогава ли сте в този бизнес?

— Започнах в Националната агенция по сигурност, когато той беше сенатор… Знаехте ли, че Скофийлд е започнал да пие отскоро?

— Не зная нищо за сегашния Скофийлд, както вие го нарекохте.

— Досието му показва, че и преди е употребявал алкохол, но няма никакви сведения, че е прекалявал.

— Мисля, че не е прекалявал; в противен случай би се отразило на работата му.

— Може би сега вече се отразява.

— Може би? Или се отразява, или не се отразява. Не мисля, че това е нещо толкова трудно за установяване. Ако пие много, това е прекаляване; и значи се отразява. Съжалявам, че го научавам, но не мога да кажа, че съм изненадан.

— О? — Конгдън се наклони напред в стола си. Беше очевидно, че си мислеше, че вече ще изтръгне информацията, която го интересуваше.

— Тогава, когато го познавахте добре, имаше ли някакви признаци на потенциална нестабилност?

— Абсолютно никакви.

— Но вие току-що казахте, че не сте изненадан.

— Не съм. Не бих се изненадал, ако някой мислещ мъж се насочи към алкохола след толкова много години на ненормален живот. Скофийлд е — или беше — мислещ мъж и само Бог знае дали е живял нормално. Ако съм изненадан, то е само защото му е трябвало толкова дълго това да се случи и с него. Какво ли го е утешавало през тези нощи?

— Мъжете успяват да се нагодят. Както и вие подчертахте, той се е адаптирал. Изключително успешно.

— Но все още неестествено — продължи да отстоява Уинтроп. — Какво смятате да правите с него?

— Той е отзован. Искам да го отстраня от този бизнес.

— Добре. Дайте му едно бюро и атрактивна секретарка и го оставете да анализира теоретични проблеми. Не е ли това обичайният път?

Конгдън се поколеба преди да отговори.

— Господин Уинтроп, мисля, че трябва да го отстраня от Държавния департамент.

Основателят на Конс Оп смръщи вежди.

— Наистина ли? Двайсет и две години не са достатъчни за една порядъчна пенсия?

— Не в това е проблемът; днес се прави много за нашите хора. Това е всеобща практика.

— Тогава какво да прави той с живота си? На колко е той? На четирийсет и пет… шест?

— На четирийсет и шест.

— Едва ли ще е подготвен за нещо такова, нали? — каза държавникът, сочейки към своята количка. — Мога ли да ви попитам защо стигнахте до този извод?

— Не искам да е включен сред хората, занимаващи се с тайни дейности. Според последната ни информация, той е враждебно настроен към официалната ни политическа линия. Може да привнесе негативно влияние.

Уинтроп се усмихна.

— Някой сигурно се е опитал да му дава акъл. Брей никога не е имал търпение да се занимава с глупаци.

— Аз казах официалната политика, сър. Не става въпрос за отделни личности.

— Отделните личности, господин Конгдън, са носители на официалната политика. Те я създават. Но това може би е извън рамките на нашия разговор… поне засега. Защо се обърнахте към мен? Очевидно вече сте взели своето решение. Какво бих могъл да добавя аз?

— Вашата преценка. Как ще го възприеме той? Може ли да му се има доверие? Той знае за нашите операции, връзки, тактика повече от всеки друг в Европа.

Погледът на Уинтроп изведнъж стана студен.

— И каква е алтернативата ви, господин Конгдън? — изрече ледено той.

Новият директор се изчерви; той разбра накъде биеше събеседникът му.

— Следене отблизо. Контрол. Проверка на пощата и телефонните му разговори. Опитвам се да бъда честен с вас.

— А такъв ли сте? — Сега Уинтроп се беше втренчил в човека пред себе си. — Или чакате да ви подскажа някоя дума — или някой въпрос — че можете да изберете и друго решение?

— Не зная какво имате предвид.

— Мисля, че знаете. Чувал съм как правите това случайно, и то ме отвращава. Изпращате съобщение до Прага или Берлин, или Марсилия, че някой вече не е в играта. И с него е свършено. Но той е неукротим, пие много. Имената на свръзките биха могли да бъдат разкрити от него, да издаде целите мрежи. Или по същество тръгва слухът, че животът ви е застрашен. И така се решава, че някой друг или двама, или трима, се качват на самолетите от Прага или Берлин, или Марсилия. Те пристигат във Вашингтон само с една-единствена цел: да бъде накаран този човек да замълчи. С него е свършено. Всички се успокояват и Американската разузнавателна общност — която е успяла да остане извън инцидента — започва да диша по-спокойно. Да, господин Конгдън, това ме отвращава.