Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Много хора във Вашингтон — а също в Лондон и Москва — мислеха, че светът щеше да бъде едно по-добро място за живеене, ако Робърт Уинтроп беше издигнат за държавен секретар от Айзенхауер, но политическите ветрове се смениха и той вече не беше добър избор. А по-късно Уинтроп вече не можеше да бъде избран; започна да работи в друга сфера на правителството, която изискваше пълното му концентриране. Той тихо бе издигнат като старши консултант по дипломатическите отношения в Държавния департамент.

Преди двадесет и шест години Робърт Уинтроп беше създал един обособен отдел в Държавния департамент, наречен „Консулски операции“. И след шестнайсет години на пълно себеотдаване той си подаде оставката — някои твърдят, че е бил отвратен от това, в което неговото творение се е било превърнало, докато други смятат, че твърде много се е стараел да го върне отново в правия път, но не е успял да вземе някакви конкретни решения. Въпреки това, през десетте години от неговото оттегляне той постоянно бе търсен за съвети и напътствия. Също както и тази вечер.

„Консулски операции“ имаха нов директор. Един кариеристично ориентиран офицер от разузнаването на име Даниел Конгдън, който беше пренасочен от една незначителна длъжност в Националната агенция по сигурността към секретното кресло в Държавния департамент. Той замени наследника на Уинтроп и чудесно се нагоди към строгите отговорности, изисквани от Конс Оп. Но той беше нов; беше изпълнен с въпроси. Имаше също и проблем с един мъж на име Скофийлд и не знаеше как да го разреши. Знаеше само, че иска да унищожи Брендън Алън Скофийлд, да го отстрани от Държавния департамент и то с добро. Действията му в Амстердам бяха нетърпими; те разкриваха един опасен и нестабилен човек. Колко ли по-опасен щеше да бъде той без контрола на „Консулски операции“? Това беше сериозен въпрос. Мъжът с кодово име Беоулф Агейт знаеше повече за секретните мрежи на Държавния департамент, отколкото всеки друг измежду живите. И тъй като Скофийлд поначало беше доведен във Вашингтон преди много години от посланик Робърт Уинтроп, Конгдън отиде направо при извора.

Уинтроп с готовност се съгласи да се срещне с Конгдън, но не в някоя безлична канцелария или оперативна стая. С годините посланикът се беше научил, че хората, занимаващи се с тайни операции, съвсем инстинктивно отразяваха своята околна среда. Кратките, криптови изречения заеха мястото на свободните безгрижни разговори, докато можеше да се научи далеч повече. Поради това той покани новия директор на вечеря.

Ястието свърши, като нищо съществено не бе обсъдено. Конгдън разбра: посланикът опипваше повърхността, преди да нагази в дълбоките води.

— Какво ще кажеш, ако отидем в библиотеката? — предложи Уинтроп, отдалечавайки се върху количката си от масата.

След като влезе в стаята с плътно наредени книги, посланикът реши да не губи време.

— Значи искаш да говорим за Брендън…

— Точно така — отвърна новият директор на Конс Оп.

— И как се отблагодаряваме на хората за това, което са направили? — попита Уинтроп. — За това, което са загубили? Тази работа им коства ужасно много.

— Те нямаше да са там, ако сами не го искаха — каза Конгдън. — Ако по някаква причина нямаха нужда от това. Но след като веднъж вече са били там и са успели да оцелеят, тогава възниква въпросът какво да правим с тях. Те са като ходещи експлозиви.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Не съм сигурен, господин Уинтроп. Бих искал да знам повече за него. Кой е той? Що за човек е? Откъде идва?

— Всяко дете е син на баща си, нали?

— Нещо такова. Чел съм досието му — всъщност няколко пъти. Но въпреки това трябва да говоря с някой, който наистина го познава.

— Не съм сигурен дали ще намериш такъв човек. Брендън… — Старият държавник спря за малко и се усмихна. — Всъщност наричат го Брей и така и не успях да разбера причината за това. Това е последното, което той прави. Да дава обяснения. Брей, имам предвид.

— Това е едно от нещата, които успях да науча — прекъсна го директорът, като върна усмивката на лицето на Уинтроп, докато сядаше в коженото си кресло. — Като дете е имал по-малка сестра, която не е можела да казва Брендън. Наричала го е Брей. Името просто му е паснало.

— Това трябва да сте го прибавили към досието му след моето напускане. Всъщност, представям си колко много неща са били прибавени към това досие. Може би, с изключение на неговите приятели или на липсата на приятели. Той е просто един затворен в себе си човек, и то доста по-затворен след смъртта на жена му.