Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Къде са доказателствата?

— В модела им — прошепна Крупской, — аз го изучих, познавам го добре.

— Какъв модел?

— Гилзите от „Граз-Буря“ в Ню Йорк; седеммилиметровите гилзи от „Браунинг Магнум“ в Протасово. Само за часове Москва и Вашингтон се хванаха за гърлата. Това е почеркът на Матарезе. Те никога не убиват, без да оставят следи — понякога дори убийците — но никога истинските следи, никога верните, никога истинските убийци.

— Алексей, били са залавяни хора, които са натискали спусъците.

— Но по други причини. Поради причини, създадени от хората на Матарезе… Сега на нас остава да потънем в хаоса или да се отървем от него.

— Но защо?

Крупской изви главата си, очите му бяха съсредоточени, отговаряйки:

— Не зная. Имаме модела им, но не и причините. Това е, което ме плаши. Човек трябва да се върне назад във времето, за да разбере. Корените на Матарезе са в Корсика. Лудият от Корсика… От него започва всичко. Корсиканската треска. Гилом дьо Матарезе. Той е бил висшия им жрец.

— Кога? — попита Талеников. — Преди колко време?

— В началото на века. Гилом дьо Матарезе и съветът му. Жрецът и неговите министри. Те се върнаха пак. И трябва да бъдат спрени. Ти и Скофийлд!

— Кои са те? — попита Василий — Къде са те?

— Никой не знае. — Гласът на стареца отпадна отново. Той самият отпадаше. — Корсиканската треска… Тя се разпространява.

— Алексей, слушай ме — каза Талеников, разтревожен от възможността, която не можеше да бъде пренебрегната, макар че фантазиите на един умиращ човек не биваше да бъдат приемани на сериозно.

— Кой е този твой сигурен източник? Кой е човекът в Москва, който е толкова осведомен? Как си се добрал до информацията, която ми предаде? За убийството на Блекбърн, за доклада на ВКР по повод убийството на Юриевич? И най-вече този човек, който говори за някакви графици?

През мъглата на приближаващата го смърт Крупской успя да разбере. На бледите му, треперещи устни се появи лека усмивка.

— През няколко дни — каза той, борейки се, за да го чуят, — един шофьор идва да ме види, понякога ме взема на разходка някъде из провинцията. Понякога тихо се срещам с още един човек. Това е любезността на държавата към един стар войник, чието име беше тайна. Държат ме добре информиран.

— Не разбирам, Алексей.

— Премиерът на Съветския съюз е моят източник.

— Премиерът? Но какво общо имаш ти с него?

— Той е мой син.

Талеников почувства студена вълна, която разтърси цялото му тяло. Откровението обясняваше много неща. Крупской трябваше да бъде приет на сериозно; старият Изтребител притежаваше информацията — амуницията — да елиминира всички, които стояха на пътя на сина му при марша му към премиерското кресло на Съветите.

— Той ще се срещне ли с мен?

— Никога. При първото споменаване на Матарезе, той ще те застреля. Опитай се да разбереш, той не би имал друг избор. Но той знае, че аз съм прав. Съгласява се, но никога не го показва; не може да си го позволи. Просто се чуди дали ще бъде той или американския президент този, който ще види дулото.

— Разбирам.

— Сега ме остави — промълви умиращият Крупской. — Направи това, което трябва, Талеников. Не ми остава вече дъх. Свържи се с Беоулф Агейт, намерете Матарезе. Трябва да ги спрете. Корсиканската треска не трябва повече да се разпростира.

— Корсиканската треска?… В Корсика?

— Отговорът може да е там. Това е единственото място, откъдето трябва да се започне. Имена. Първият съвет!… Преди много години…

Сърдечната недостатъчност беше приковала Робърт Уинтроп в инвалидна количка, но това по никакъв начин не беше се отразило на остротата на неговата мисъл, нито беше променило стабилния му характер. Той беше прекарал живота си в служба на своята страна; никога не липсваха проблеми, които той считаше по-важни от самия себе си. Гостите в дома му в Джорджтаун скоро забравиха за инвалидната количка. Слабата фигура с грациозни жестове и вечно любопитното лице им напомняше за човека, който той някога представляваше: енергичен аристократ, който използваше личното си богатство, за да освободи себе си от дребното ежедневие и да се посвети на обществена дейност. Вместо като един неуравновесен старши държавник с посивяваща коса и все още перфектно подстриганите мустаци, хората го възприемаха като човека от Ялта и Потсдам, като агресивния младеж от Държавния департамент, който винаги се навеждаше над стола на Рузвелт или над рамото на Труман, за да изясни една или друга точка или да предложи някоя идея.