Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Ако не, да вървят по дяволите.

Бостън.

Има някой, който иска да се срещне с теб.

Кой? Защо?

За да те направят консилиере на Матарезе… Само помисли какво би занесъл в една такава организация.

Не беше трудно да го определи. Талеников беше прав. Москва не можеше да нанесе удари, но във Вашингтон можеха да бъдат намерени зашеметяващи откровения. Беоулф Агейт знаеше къде бяха телата, и как и защо не можеха да дишат повече. Той щеше да бъде безценен.

Те те искат. Ако не могат да те получат, ще те убият.

Така да бъде; той нямаше да стане дар за Матарезе.

Брей затвори очи; имаше нужда от сън. Идващите дни не можеха да му обещаят това.

Дъждът плющеше по предното стъкло в непрекъснати потоци, стичащи се надясно под напора на вятъра, който духаше от Атлантика към крайбрежната магистрала. Скофийлд беше наел колата в Портланд Мейн с шофьорска книжка и кредитна карта, които никога преди това не беше използвал. Скоро щеше да бъде в Бостън, но не по пътя, по който го очакваха Матарезе. Той нямаше да препуска през половината свят и да съобщи за пристигането си, като се регистрира в „Риц Карлтън“ като Викъри, само за да изчака следващия ход на Матарезе. Би го направил един мъж, обхванат от паника, един мъж, който чувства, че това е единственият начин да спаси живота на някой, когото толкова силно обича, но той беше надживял паниката, беше приел пълната загуба, за това щеше да се сдържа и да изработи своя собствена стратегия.

Той щеше да бъде в Бостън, на територията на своя враг, но врагът му нямаше да знае това. В „Риц Карлтън“ щяха да получат две телеграми, изпратени през един ден. Първата щеше да пристигне на следващия ден, за да запази апартамент за господин Б. А. Викъри от Монреал, който щеше да пристигне ден по-късно. Втората щеше да бъде изпратена на следващия ден следобед, заявявайки, че господин Викъри е бил задържан, че пристигането му ще бъде отложено с два дни. Нямаше да има адресите на Викъри, само телеграфните офиси от улиците „Кинг“ и „Маркет“ в Монреал, без искане на потвърждение, което щеше да покаже, че се предполага, че в Бостън някой щеше да се погрижи да има свободни стаи.

Само двете телеграми, изпратени от Монреал; Матарезе нямаше да имат голям избор и щяха да вярват, че той е все още в Канада. Това, което те не можеха да знаят — сигурно щяха да подозират, но не можеха да бъдат сигурни — беше, че той бе използвал свой подставен човек да ги изпрати. Така си беше. Свърза се с един мъж, един изявен сепаратист, когото познаваше отпреди, и който го посрещна на летището, давайки му двете написани на ръка съобщения на телеграфни формуляри, заедно с известна сума пари и инструкции кога и откъде да ги изпрати. Ако Матарезе се обадеха в Монреал за проверка на произхода на тези телеграми, те щяха да открият, че формулярите са написани с почерка на Брей.

Той разполагаше с три дни и една нощ да оперира на територията на Матарезе, да научи всичко, което може за „Транс комюникейшън“ и нейната йерархия. Да открие някакъв пробив, достатъчно значим, за да може да призове сенатор Джошуа Ейпълтън Четвърти в Бостън, при неговите условия в паника.

Толкова много трябваше да научи, а разполагаше с толкова малко време…

Скофийлд се напрегна да си спомни всички, които познаваше в Бостън и Кеймбридж — като студент и професионалист. Сред тълпата от приятни и неприятни хора трябваше да има някой, който трябваше да му помогне.

Мина покрай една пътна табела, посочваща, че току-що беше излязъл от град Марбъл Хед; щеше да пристигне в Бостън след по-малко от половин час.

Беше пет и тридесет и пет, клаксоните на нетърпеливите шофьори свиреха от всички страни, когато таксито напредваше сантиметър по сантиметър надолу по „Бойлстън стрийт“ в претъпкания с хора район на магазините. Той паркира наетата кола в най-отдалечената част на паркинга при станцията на метрото в Пруденшъл, за да му бъде на разположение, ако имаше нужда от нея, но да не бъде подложена на въздействието на времето или вандалите. Пътуваше към Кеймбридж; едно име беше изплувало в съзнанието му. Един мъж, който беше прекарал двадесет и пет години, преподавайки фирмено право в Харвард скуул ъф бизнес. Брей не беше се срещал никога с него; нямаше начин Матарезе да го бяха нарочили.

Беше странно, помисли си Брей, когато таксито се задруса по металните ребра на Лонг Фелоу Бридж, че както той, така и Талеников бяха върнати обратно — макар и за малко — на онези места, където всеки от тях беше започнал.