Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Ключът беше Джошуа Ейпълтън, това оставаше непроменено. Беше ли възможно сенаторът да беше толкова добър актьор, че да е в състояние да измами толкова много хора толкова добре и в продължение на толкова дълго време? Очевидно беше така; човек, който от рождението си беше обучаван да постигне своята цел, с неограничени пари и разполагащ с талант, вероятно можеше да прикрие всичко. Но пропастта, която трябваше да бъде запълнена, бяха историите на Джошуа Ейпълтън, офицер от морската пехота в Корея. Те бяха твърде популярни, публикувани от мениджърите на неговата кампания, подчертани от неохотата на кандидата да ги обсъжда, различаваха се от тези на хората, които бяха служили с него.

Капитан Джошуа Ейпълтън беше отличаван за смелост при пет различни случая, но медалите бяха само символи, изразяваха признанието на неговите хора за абсолютната му преданост. Джошуа Ейпълтън беше офицер, отдаден на идеята, че нито един войник не трябваше да поема риска, който той не би поел сам; и никой от лазарета, без значение колко лошо беше ранен или колко безнадеждна беше ситуацията, не трябваше да бъде оставян на врага, ако въобще съществуваше някакъв шанс да го върнат обратно. С такива убеждения той невинаги беше най-добрият офицер, но беше най-добрият мъж. Многократно се излагаше на най-сурови наказания, за да спаси живота на някой отделен войник, или да отвлече огъня от взвода на някой сержант. Беше раняван два пъти, спасявайки хора от хиловете на Пан Мунджон, и почти не загина при Чосан, когато беше изпълзял под вражеските редици, за да ръководи спасяването на един хеликоптер.

След войната, когато се върна у дома, Ейпълтън се хвърли в друга битка, също толкова опасна, като онези, които беше преживял в Корея. В Търнайк в Масачузетс се случи един почти фатален инцидент. Колата му се прехвърли над разделителната ивица, разбивайки се в един засилен камион, раните покриваха тялото му от главата до краката, изтормозвайки докторите в Масачузетс Дженерал толкова, че те почти го бяха отписали. Когато бяха издадени бюлетините за този изключителен син на едно процъфтяващо семейство, от цялата страна се стекоха хора — механици, шофьори на автобуси, фермери и чиновници; войниците, които бяха служили при капитан Джош .

В продължение на два дена и две нощи те бдяха над него, по-откритите се молеха, други просто стояха със своите спомени от миналото, заедно със своите бивши другари. И когато кризата беше преминала и Ейпълтън беше отписан от критичния списък, тези мъже се прибраха вкъщи. Те бяха дошли, защото бяха искали да дойдат; тръгнаха си, без да знаят дали бяха помогнали с нещо, но се надяваха, че беше така. Капитан Джошуа Ейпълтън Четвърти от морската пехота на САЩ заслужаваше тази надежда.

Това беше пропастта, която Брей не можеше нито да запълни, нито да разбере. Капитанът, който беше рискувал живота си толкова место, толкова открито в името на други хора; как можеха тези рискове да бъдат съпоставени с един човек, програмиран още от рождение да стане президент на САЩ? Как можеше неколкократното му излагане на смърт да бъде оправдано за Матарезе?

По някакъв начин беше така, защото вече нямаше съмнение относно това, къде стоеше сенаторът Джошуа Ейпълтън. Мъжът, който щеше да бъде избран за президент на САЩ още преди края на годината, беше неизменно обвързан с една конспирация, каквато в американската история не беше съществувала.

На Орли Скофийлд взе парижкото издание на „Хералд трибюн“, за да види дали новините за убийството на Уейвърли бяха излезли наяве. Нямаше ги. Но имаше нещо друго на втората страница. Имаше продължение на историята на холдингите на „Транс комюникейшън“ във Верахтен, включително и списък на част от директорите от конгломерата от Бостън. Третото име в списъка беше името на сенатора от Масачузетс.

Джошуа Ейпълтън беше не само консилиере на Матарезе, той беше единственият наследник от списъка с гостите отпреди седемдесет години в Порто Вечио, който можеше да стане истински наследник.

Гласът на пилота прозвуча в говорителите на самолета. Летяха над островите в Ла Манш. След шест часа щяха да стигнат бреговете на Нова Скотия, час по-късно — Монреал. А четири часа по-късно Брей щеше да прекоси границата със САЩ южно от Лакол на река Ришельо, където водите й се вливаха в езерото Шанклен.

Часове след това щеше да започне последната лудост. Той щеше да живее или да умре. И ако не можеше да живее в мир с Тони, без сянката на Беоулф Агейт пред него или зад него, нямаше смисъл дали въобще щеше да живее повече. Той беше пълен с… празнота. Ако тази ужасна пропаст можеше да бъде изтрита, да бъде заменена от простото удоволствие да бъде друго човешко същество, тогава колкото и години да му оставаха, те щяха да са добре дошли.