Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Тишина. Нищо.

Внезапно погледът му беше привлечен от единственото нещо — отново на пода — което не беше в унисон с чистотата на стаята, от което му прилоша. На мокета от лявата страна на масичката имаше малко кърваво кръгче — опръскано кръгче, все още влажно, все още блестящо. Тогава погледна нагоре. Едно от малките прозорчета липсваше върху дървената рамка.

— Тони!

Той извика; викът му раздра тишината, но не можеше да се сдържи. Не можеше да мисли, не можеше да се движи.

Стъклото се строши; второ прозорче изхвърча от дървената си рамка и той чу писъка на куршума, който се заби в стената зад него. Залегна на пода.

Телефонът иззвъня, дрънчащият звънец беше някакво странно доказателство за лудостта! Той изпълзя до бюрото, без да може да бъде забелязан от прозореца.

— Тони?… Тони! — Той викаше, плачеше, въпреки че още не беше стигнал до бюрото, че не беше докоснал телефона.

Вдигна ръка и смъкна телефона на пода до себе си. Вдигна слушалката и я постави до ухото си.

— Винаги можем, да те открием, Беоулф — изрече прецизният английски глас от другата страна на линията. — Казах ти това, когато говорехме преди.

— Какво направихте с нея ? — извика Брей. — Къде е тя ?

— Да, мислихме, че точно така ще реагираш. Твърде странно за теб, нали? Дори не те интересува нищо за Серпентината.

— Престани! Кажи ми!

— Възнамерявах да го направя. Между другото, как можа така да си загубиш разсъдъка — това също е странно за човек, толкова опитен като теб. Просто трябваше да проследим приятеля ти Саймъндс от Белгрейвия. Един бърз преглед на хотелския регистър — също както и времето и начина, по който си се регистрирал, ни показа коя е стаята.

— Какво направихте с нея?… С тях?

— Руснакът е ранен, но може би ще оживее. Поне достатъчно дълго за нашата цел.

— Момичето!

— Пътува към летището, заедно със Серпентината.

— Къде ги водите?

— Мислехме, че знаеш. Последното нещо, което записа преди да споменеш за Корсиканеца. Един град в щата Масачузетс.

— О, господи, Саймъндс !

— Мъртъв, Беоулф. Имаме тефтерчето. Беше в колата му. С неизвестни намерения и цели Роджър Саймъндс, МИ-6, е изчезнал. От гледна точка на задълженията му, той дори може да бъде свързан с терористите, които са заклали външния министър на Англия и семейството му.

— Вие… Копелета.

— Не. Просто професионалисти. Мислех си, че ти ще оцениш това. Ако си искаш момичето обратно, ще ни последваш. Знаеш ли, има някой, който иска да се срещне с теб.

— Кой?

— Не ставай глупак — каза грубо невидимият куриер.

— Бостън?

— Страхувам се, че не можем да ти помогнем да стигнеш там, но ти имаме доверие. Регистрирай се в хотел „Риц Карлтън“ под името… Викъри. Да, това е хубаво име, такова грациозно звучене.

— Бостън — каза Брей, изтощен.

Внезапно отново се чу трошене на стъкло; трето прозорче беше отнесено от дървената му рамка.

— Този изстрел — каза гласът в телефона — е символ на нашата добра воля. Можехме да те убием още с първия.

Той стигна до брега на Франция по същия начин, по който беше го напуснал преди четири дни — през нощта с моторница. Пътуването до Париж продължи по-дълго, отколкото беше очаквал. Пилотът, който очакваше, че ще може да използва, не искаше да го види. Светът се беше преобърнал, цената за трупа му беше твърде висока, наказанието за оказване на помощ на Беоулф Агейт беше твърде сурово. Мъжът беше длъжник на Брей; той предпочиташе да се оттегли.

Скофийлд откри един жандармерист, който не беше на дежурство, в някакъв бар в Булон-сюр-мер; преговорите бяха кратки. Имаше нужда от бърз транспорт до Париж, до летището Орли. Жандармеристът беше шокиран от това, което Брей му плати; той стигна до Орли призори. В девет часа сутринта господин Едмънтън пътуваше с първия полет на Еър Канада за Монреал. Самолетът се отдели от земята и върна мислите му към Антония.

Те щяха да я използват, за да го хванат, но нямаше да й позволят да живее, след като капанът бъдеше затворен. Още по-малко щяха да позволят на Талеников да живее, след като научеха всичко, което той знаеше. Дори Серпентината не би могъл да издържи на скупуламиновите инжекции или на содиевия амитал; нямаше човек, който можеше да скрие паметта си и да предотврати изсмукването на информация, след като вратите на паметта бъдеха отворени от химикалите.

Това бяха неща, които той трябваше да приеме и след като ги приемеше, да основава ходовете си на реалностите. Той нямаше да достигне до старини с Антония Гравет; нямаше да има години на мир. След като го разбра, не му оставаше нищо друго, освен да се опита да обърне нещата, знаейки, че шансовете за това са твърде малки. Просто казано, след като нямаше абсолютно нищо за губене, значи нямаше и риск, който не можеше да бъде поет, нямаше стратегия, която да беше твърде неуместна или твърде неземна за прилагане.