Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Ти си се покрил — каза Скофийлд.

— Мислеше ли, че няма да го направя? Те са въоръжени и инструктирани. Имената, моля. — Саймъндс извади тефтерче и химикал. Постави ги пред Брей. — И те моля, не пиши глупости. Бъди практичен. Ако ти и руснакът бъдете убити, няма да има никой друг. Аз може да не съм от същата класа като Беоулф Агейт и Серпентината, но не ми липсва известен талант.

— Колко време ще ми дадеш?

— Една седмица. Нито ден повече.

Скофийлд взе химикалката, отвори тефтерчето и започна да пише.

„Четвърти април, 1911 година.

Порто Вечио, Корсика.

Скози

Ворошин

Уейвърли

Ейпълтън

Днес:

Гиламо Скози — мъртъв

Одил Верахтен — мъртва

Дейвид Уейвърли — мъртъв

Джошуа Ейпълтън — ?

Скози-Паравацини. Милано

Заводите Верахтен. (Ворошин). Есен

Транс комюникейшън. Бостън.“

Под имената и фирмите той написа една дума: „Матарезе“

Брей излезе от асансьора, мислите му бяха заети с въздушните маршрути, с местата, където можеха да спрат, с прикритията. Сега часовете бяха също толкова скъпи, колкото дните по-рано; имаше толкова много неща, които трябваше да научат, толкова много да открият, а толкова малко време, за да свършат всичко това.

Надяваха се, че всичко можеше да свърши в Лондон със залавянето на Дейвид Уейвърли. Трябваше да знаят друго; наследниците можеха да бъдат пожертвани.

Трима бяха мъртви, три имена, премахнати от списъка на гостите на Гилом дьо Матарезе от датата четвърти април хиляда деветстотин и единадесета година. Оставаше само един. Златният политик от Бостън. Мъжът, за когото малцина се съмняваха, че ще спечели първичните, а без съмнение — и изборите през есента. Той щеше да бъде президент на Съединените щати. Мнозина твърдяха, че беше единственият човек в състояние да обедини нацията през годините на насилието — между шестдесетте и седемдесетте години; Ейпълтън никога не беше толкова самонадеян, за да направи такова изказване, но по-голямата част от Америка мислеше, че може би той е единственият способен на това.

Но да я обедини за какво, за кого? Това беше най-страшната от всички перспективи. Дали той не беше единственият наследник, който не можеше да бъде пожертван, избран от Съвета, от пастирчето да извърши това, което другите не можеха да направят?

Те щяха да стигнат до Ейпълтън, мислеше си Брей, като зави зад ъгъла на коридора, вървейки към своята стая, но не там, където Ейпълтън очакваше да бъде потърсен — ако очакваше това. Те нямаше да отидат във Вашингтон, където шансовете бяха на страната на хората от Държавния департамент, ФБР и Компанията. Нямаше смисъл да се натъкват на двама от враговете си наведнъж. Вместо това, те щяха да отидат в Бостън, в конгломерата, толкова умело наречен „Транс комюникейшън“.

Някъде, някак из горните етажи на тази огромна компания щяха да открият един човек — един мъж със синьо кръгче на гърдите, или с връзки със Скози-Паравацини, или Верахтен, а този мъж щеше да прошепне думата тревога и да повика Джошуа Ейпълтън Четвърти. Те щяха да го заловят, да го закарат в Бостън. И когато свършеха с него, тайната на Матарезе щеше да бъде разкрита, разказана от един мъж, чието безупречно битие можеше да бъде покрито само от невероятната му измама. Това трябваше да бъде Ейпълтън. Нямаше никой друг. Ако те…

Скофийлд посегна към оръжието в кобура си. Вратата на стаята му, на шест-седем метра надолу по коридора беше отворена. Нямаше никакви обясними обстоятелства, които да подсказват, че тя е оставена отворена доброволно! Тук някой — някои — се бе намесил.

Той спря, изтърси парализата от своето съзнание и изтича до вратата, облягайки се с гръб на рамката. Скочи вътре, завъртайки се, насочи оръжието пред себе си, готов да стреля. Нямаше никой, абсолютно никой. Нищо друго, освен тишина и една съвсем подредена стая. Твърде подредена; пътната карта беше махната от масата, чашите бяха измити, върнати на сребърния поднос на бюрото, пепелниците бяха избърсани. По нищо не си личеше, че стаята беше ползвана. Тогава го видя — тях — и парализата се върна. На пода, до масата, бяха дипломатическото му куфарче и пътната му чанта, поставени — спретнато — така, както само един стюард би могъл да ги постави. И прегънат — спретнато — върху пътната му чанта беше неговият тъмносин шлифер. Един гост, готов за заминаване.

Двама посетители вече си бяха тръгнали. Антония си беше тръгнала, Талеников си беше тръгнал.

Вратата на спалнята беше отворена, леглото беше напълно оправено, гарафата и пепелникът, само допреди час пълен с изпушени наполовина цигари, доказателство за тревожните, болезнените нощ и ден — ги нямаше на масичката.