Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Безсмислено — попита Брей.

Талеников отвори очи.

— Да. Безсмислено… Без да е необходимо, без да се налага.

Мъжът от КГБ вдигна чашата си и изпи оставащото уиски на една глътка.

— Историята от Източен Берлин е вече напълно чиста; повече чистене няма да има.

— Никой няма да иска такова или да го очаква.

— Добре. Предполагам, че си видял вестниците.

— „Транс комюникейшън“. Холдингите им във Верахтен.

— По-скоро собствеността им. Надявам се, че си видял местоположението на щабквартирата им. Бостън, Масачузетс. В град, който ти е доста познат, мисля.

— Това, което е по-важно, е градът — и щатът — на Джошуа Ейпълтън, четвъртият, патриций и сенатор, чийто дядо е бил гост на Гилом дьо Матарезе. Ще бъде интересно да видим какви са — ако изобщо съществуват — връзките му с „Транс-ком“.

— Съмняваш ли се, че такива съществуват?

— В този момент се съмнявам във всичко — каза Скофийлд. — Може би ще мисля различно след като сглобим фактите, които казваш, че имаме. Да започнем от момента, когато напуснахме Корсика.

Талеников кимна.

Внезапният стон премина в удължен плач, последван от вик на болка, приглушен, несигурен, отчаян. Скофийлд изтича в спалнята. Тони се мяташе на леглото, с ръце, покрили лицето й, краката й злобно ритаха въображаемите демони, които я обкръжаваха. Брей седна на леглото и издърпа ръцете от лицето й, внимателно, но здраво, повдигайки всеки пръст така, че ноктите да не наранят кожата й. Той вдигна ръцете й и я хвана, прегръщайки я така, както я беше прегръщал в Рим. Виковете й утихнаха, заменени още веднъж от плач, тя трепереше, дишането й беше ускорено, бавно връщащо се към нормалното, когато тялото й отново стана неподвижно. Първите истерични спазми, последвали употребата на скупуламина, спряха. Скофийлд чу стъпки в коридора; той повдигна глава, за да покаже, че слуша.

— Това ще продължи до сутринта, както знаеш — каза мъжът от КГБ. — Напуска тялото бавно и много болезнено. Няма нищо, което можеш да направиш. Просто я дръж.

— Знам. Ще го направя.

Настъпи момент на мълчание; Брей усещаше погледа на руснака върху себе си, върху Антония.

— Сега си тръгвам — каза Талеников. — Ще ти се обадя утре тук по пладне, ще дойда малко по-късно през деня. Тогава ще можем да изясним подробностите, да координираме сигналите си и този род неща.

— Добре. Такъв род неща. Къде ще отидеш? Можеше да останеш тук, ако ти харесва?

— Мисля, че няма да остана. Също както в Париж, и тук има дузина места. Знам ги, също както и ти. Освен това, трябва да намеря кола, да разгледам улиците. Нищо не може да замести предварителната подготовка, нали?

— Да, така е.

— Лека нощ. Грижи се за нея.

— Ще се опитам.

Отново стъпки; руснакът излезе от стаята. Скофийлд заговори.

— Талеников?

— Да?

— Съжалявам за Ленинград.

— Да. — Отново настъпи тишина; после думите бяха произнесени тихо. — Благодаря.

Външната врата се затвори; той беше сам със своята любов. Положи я на възглавницата и докосна лицето й. Толкова нелогично, толкова неразумно. Защо те намерих, защо ти ме намери. Трябваше да ме оставиш там, където си бях, дълбоко в земята. Сега не е времето за двама ни, не можеш ли да разбереш това? То е толкова… толкова ненавреме.

Сякаш мислите му бяха изречени на висок глас. Тони отвори очите си, фокусът беше размазан, съзнанието й беше замъглено, но тя го позна. Устните й изрекоха неговото име, звукът беше шепнещ.

— Брей?

— Ще се оправиш. Те не са те наранили. Болката, която усещаш, е от химикалите. Тя ще премине, повярвай ми.

— Ти се върна.

— Да.

— Моля те , не си тръгвай без мен.

— Няма.

Внезапно очите й се разшириха, погледът й потъна, белите й зъби се оголиха като на младо животно, заловено в капан, който чупеше гърба му. Някъде дълбоко вътре от нея се надигна един сърцераздирателен стон.

Тя припадна в ръцете му.

Утре, любов моя, единствена моя любов. Утре ще дойда със слънчевата светлина, всички знаят това. И тогава болката ще премине, обещавам ти. Обещавам ти и още нещо, моя толкова ненавременна любов, толкова късно в живота ми. Утре, днес, довечера… ще заловя мъж, който ще ни приближи към края на този кошмар. Талеников е прав. Ще го пречупя, така както никой мъж никога не е бил пречупван — и светът ще ни изслуша. Когато това стане, моя любов, моя единствена божествена любов, ти и аз ще бъдем свободни. Ще отидем някъде далече, където нощта носи сън и любов, а не смърт, не страх и омраза към мрака. Ще бъдем свободни, защото Беоулф Агейт ще си замине. Той ще изчезне — защото не свърши много добри неща на този свят, но има още едно нещо да свърши. Довечера.