Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Антония изглеждаше повече мъртва, отколкото жива.

— Тя беше упоена — обясни Талеников.

— Защо, по дяволите, си я довел тук? — навъси се Брей. — Има стотици места във Франция, дузини в Париж, където можеше да бъде в безопасност! Където щяха да се грижат за нея. Ти ги знаеш точно толкова добре, колкото и аз!

— Ако можех да бъда сигурен, щях да я оставя — отвърна Василий със спокоен глас. — Не се тревожи. Разгледах и други алтернативи.

Брей разбра, мълчанието му изразяваше благодарност. Талеников лесно можеше да убие Тони, може би той щеше да е убие, ако не беше Източен Берлин.

— Има ли нужда от доктор?

— Ще помогне от гледна точка на времето, но не е изключително необходимо.

— Какъв беше химикалът?

— Скупуламин.

— Кога?

— Рано вчера сутринта.

Не беше сега времето за обяснения. Само запита:

— Имаш ли кола?

— Не смеех да рискувам, сам мъж с една жена, която не може да се държи на краката си; следата щеше да бъде ясна. Пилотът ни докара от Ашфорд.

— Можеш ли да му имаш доверие?

— Не, но той спря за бензин десет минути преди Лондон и влезе в тоалетната да се облекчи. Добавих един литър масло към бензина; трябва да започне да действа обратно по пътя до Ашфорд.

— Намери такси.

Погледът на Скофийлд предаде комплимента, който той нямаше да каже.

— Имаме да обсъдим много неща — добави Талеников, отблъсквайки се от стената.

— Тогава побързай — кимна Брей.

Дишането на Антония беше равномерно, лицевите й мускули бяха отпуснати в съня. Когато се събудеше, щеше да се чувства замаяна, но това щеше да премине през деня. Скофийлд зави раменете й, наведе се надолу и целуна бледите й устни, после се оттегли от леглото.

Той излезе от спалнята, оставяйки вратата открехната. Искаше да чуе, ако Тони евентуално се раздвижеше; истерията беше последица от скупуламина. Тя трябваше да бъде контролирана, поради това Талеников не можеше да рискува и да я остави сама, дори за няколко минути, които щяха да са му необходими, за да наеме кола.

— Какво се случи — попита руснакът, седнал в стола с чаша уиски в ръката. — Тази сутрин, вчера сутринта? — Белокосата му глава беше облегната на рамката на стола, очите му затворени; мъжът явно беше изтощен. — Казаха ми, че си мъртъв. Знаеше ли?

— Да. Какво общо има това?

— Помогна ми да я върна.

Руснакът отвори очи и погледна към Брей.

— Има много малко неща за Беоулф Агейт, които не знам.

— Е, и?

— Представих се за теб. Имаше няколко прости въпроса, на които трябваше да се отговори. Не бяха трудни. Предложих себе си в замяна за нея. Те се съгласиха.

— Започни от начало.

— Бих искал да мога, бих искал да знам какво е било. Матарезе или някой вътре в Матарезе иска да те залови жив. Поради това на някои хора е казано, че си мъртъв. Те не търсят американеца, само руснака. Бих искал да разбера.

Талеников отпи.

— Какво се случи ?

— Открили са я. Не ме питай как, не знам. Може би Хелзинки, може би са те проследили от Рим, може би нещо или някой, не знам.

— Но са я открили — каза Скофийлд, сядайки. — Тогава какво?

— Вчера рано сутринта, четири или пет часа преди да се обадиш, тя слезе до хлебарницата; беше само през няколко входа. Измина един час, а тя не беше се върнала. Тогава знаех, че имам два избора. Можех да изляза след нея — но откъде да започна, къде да търся? Или можех да чакам някой да дойде в апартамента. Виждаш, те не са имали избор. Телефонът звъня няколко пъти, но аз не отговорих, знаейки, че с всяко иззвъняване някой от тях щеше да приближи.

— Ти отговори на моето позвъняване — прекъсна го Брей.

— Това беше по-късно. Дотогава вече бяхме преговаряли.

— Тогава?

— Накрая дойдоха двама. Това беше един от най-критичните моменти в живота ми, да не ги убия и двамата, особено единия. Той имаше онова малко, грозно кръгче на гърдите си. Когато разкъсах дрехите му и го видях, почти полудях.

— Защо?

— Те са убивали в Ленинград, в Есен. По-късно ще разбереш. Това е част от нещата, които трябва да обсъдим.

— Продължавай. — Скофийлд си наля от питието.

— Ще ти кажа накратко, трябва сам да запълниш празнините — ти си бил там. Държах войника и наетия от него убиец в безсъзнание повече от един час. Телефонът иззвъня и този път отговорих, използвайки най-характерния американски акцент, който можах да имитирам. Щеше да си помислиш, че небето над Париж се беше продънило, толкова истеричен беше обаждащият се. „В Лондон има имитатор!“ извика той. Нещо за голяма грешка, направена в посолството, информацията, която те са получили, е била напълно грешна .