Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Мисля, че прескочи нещо — прекъсна го Брей отново. — Мисля, че когато каза, че си се представил вместо мен.

— Да речем, че бях отговорил положително, когато истерикът зададе своя въпрос. Беше изкушение, на което не можех да устоя, тъй като по-малко от четиридесет и осем часа преди това научих, че си бил убит. — Руснакът замълча, после добави: — Преди две седмици във Вашингтон.

Скофийлд отиде отново до стола си, мръщейки се.

— Но човекът на телефона е знаел, че съм жив, също както и тези в Лондон са знаели, че съм жив. Значи си прав, само на някои хора от Матарезе е било казано, че съм мъртъв.

— Това подсказва ли ти нещо?

— Същото, което и на теб. Те правят разграничение.

— Точно така. Когато и двамата сме искали да отстраним някой от подчинените си, ние сме казвали, че проблемът е решен. За тези хора ти вече не си между живите, вече не си издирван.

— Но защо? Те ме издирват. Те ме бяха хванали в клопка.

— Един въпрос с два отговора, мисля — каза руснакът. — Като всяка разнолика организация, Матарезе е несъвършена. Сред хората й има и недисциплинирани, отдадени на насилието, хора, които убиват заради самата идея или заради някаква фанатична вяра. Точно на този тип хора е било казано, че си мъртъв. Ако те не те преследват, няма и да те убият.

— Това е първият отговор; какъв е вторият? Защо някой иска да ме запази жив?

— За да те направят консилиере на Матарезе.

— Какво?

— Помисли само. Помисли какво би донесъл на една такава организация.

Брей погледна към мъжа от КГБ.

— Не повече от теб.

— О, много повече. Няма кой знае какви големи удари, които Москва може да нанесе, приемам това. Но във Вашингтон могат да бъдат открити изненадващи откровения. Ти можеш да им ги осигуриш; ти би бил изключително ценен за тях. Самовеличаещите се са винаги далеч по-уязвими.

— Съгласен съм с това.

— Преди Одил Верахтен да бъде убита, тя ми направи предложение. Това не беше предложение, което тя е била упълномощена да направи; те не са искали руснака, искали са теб. Ако не могат да те получат, ще те убият, но явно някой ти дава този избор.

Би било по-добре за всички засегнати, ако седнем и изложим различията между нас. Можеш да откриеш, че те не са толкова големи. Думи от един куриер без лице.

— Да се върнем в Париж — каза Брей. — Как я получи обратно?

— Не беше толкова трудно. Мъжът на телефона беше твърде загрижен; в бъдещето си той се е виждал или като генерал, или мъртвец. Обсъдихме това, което можеше да се случи на войника с грозния малък белег на гърдите; фактът, че аз знаех за това, сам по себе си беше достатъчен. Уговорих редица ходове, предлагайки войника и Беоулф Агейт за момичето. Беоулф беше изморен от бягане и щеше да се съгласи дали да слуша това, което искаха да му кажат. Той — аз — знаеше, че съм обграден, но професионализмът налагаше той — ти — да изисква някои гаранции. Момичето трябваше да бъде освободено. Реакциите съответстваха ли на твоята известна способност да убеждаваш?

— Само за аплодисменти — отвърна Скофийлд. — Нека да видя дали ще мога да запълня няколко празни места. Ти отговори на въпросите: какво е второто име на майка ми? Или кога баща ми си смени работата?

— Не чак толкова обикновено — намеси се руснакът. — Кой беше четвъртият човек, който си убил? Къде?

— В Лисабон — каза тихо Брей. — Един американец, който не можеше да бъде спасен. Да, ти си знаел това… Тогава ходовете ти са били направени като последица от редица телефонни обаждания в апартамента — моето обаждане от Лондон те е обезпокоило — и с всяко обаждане ти си давал нови инструкции, някаква промяна и размяната е щяла да бъде отложена. Размяната е трябвало да стане на улицата, за предпочитане на еднопосочна улица, с една кола, един човек и Антония. Всичко е трябвало да стане за шестдесет до сто секунди.

Руснакът кимна.

— По пладне. Колата и момичето бяха взети, мъжът и войника завързани за лактите, хвърлени в една пресечка на Плейс дьо ла Конкорд, после няколко бързи обиколки на Париж.

Брей остави уискито и отиде до хотелския прозорец като погледна към Карлос Плейс.

— Преди малко каза, че си имал два избора. Да излезеш и да я търсиш, или да чакаш в апартамента на „Рю дьо Ба“. Струва ми се, че е имало и трети, но ти не си го потърсил. Можел си да се измъкнеш от Париж веднага.

Талеников затвори очи.

— Такъв избор нямах. Усещаше се в гласа й, всеки път когато споменеше за теб. Мисля, че го забелязах в Корсика, в онази първа нощ в пещерата над Порто Вечио, когато я гледаше. Тогава си мислех, колко лудо, колко съвършено… — Руснакът поклати глава.