Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Лондонският хотел „Конът“ не само че притежаваше една от най-добрите кухни в Лондон, но беше идеален избор за бързо прикритие, доколкото човек стоеше встрани от фоайето и опитваше от кухнята от румсървиса. Твърде просто, беше невъзможно да се получи стая в „Конът“ без резервация, направена няколко седмици предварително. Елегантният хотел на Карлос Плейс беше един от последните бастиони на Империята, подслонявайки с голямо гостоприемство онези, които оплакваха нейния край, и имаха достатъчно богатства, за да го правят грациозно. Имаше достатъчно хора, за да може хотелът да е винаги препълнен; рядко се намираше свободна стая в „Конът“.

Скофийлд знаеше това и още преди години беше решил, че може да настъпи случай, когато изключителната атмосфера на „Конът“ да бъде полезна. Той се беше свързал и беше подработил един от директорите на финансовата група, която притежаваше хотела, и беше уредил нещата. Също както театрите си имат вътрешни места и повечето ресторанти пазят постоянно резервирани маси за онези екзалтирани личности, които трябва да бъдат настанени. Така и хотелите запазват празни стаи за подобни цели. Брей беше убедителен; работата му беше на страната на ангелите, на страната на торите. На негово разположение винаги щеше да има стая, когато имаше нужда от това.

— Стая шестстотин двадесет и шест — бяха първите думи на директора, когато Скофийлд се обади за втори път, за да потвърди. — Просто се качете на асансьора, както обикновено. Можете да подпишете регистрирането си в стаята, както обикновено.

Брей му благодари и върна мислите си върху един друг проблем, който го беше раздразнил. Той не можеше да се върне в наетата къща на няколко пресечки оттам, а всичките му дрехи, освен тези на гърба му, бяха там. В една торба върху неоправеното легло. Нямаше нищо друго значително; парите, както и няколко дузина полезни документи, карти за идентификация, паспорти, банкови книжа бяха в дипломатическия му куфар. Но освен измачканите панталони, евтиното яке „Макинол“ и ирландската шапка, той нямаше абсолютно нищо, което да облече. А дрехите му не бяха просто прикритие за тялото. Бяха присъщи на работата му и трябваше да подхождат на работата му. Те бяха средства, често пъти по-ефикасни от оръжията или от някоя казана дума. Той тръгна от телефонните кабини и се върна в коридорите на Хародс. Изборът щеше да му отнеме един час. Това беше добре. Щеше да прекъсне мислите му за Париж и мислите за ненавременната любов в неговия живот.

Беше малко след полунощ, когато Скофийлд излезе от стаята си в „Конът“, облечен в тъмен шлифер и черна шапка с тясна периферия. Взе сервизния асансьор към мазата на хотела и излезе на улицата през входа за служители. Намери едно такси и каза на шофьора да го отведе до „Ватерло Бридж“. Настани се на седалката и запали цигара, опитвайки се да контролира нарастващото чувство за тревога. Чудеше се дали Талеников беше разбрал промяната, която беше настъпила, една промяна толкова неразумна, толкова нелогична, че той не беше сигурен как би реагирал, ако беше на мястото на руснака. Сърцевината на успехите му, това че беше успял да се задържи в работата си толкова дълго време, винаги се дължеше на способността му да мисли, както мислеше неговият враг; сега не беше способен на това.

Аз не съм твой враг!

Талеников беше извикал това безпричинно, нелогично твърдение по телефона във Вашингтон. Може би — нелогично — той беше прав. Руснакът не му беше приятел, но не му беше и враг — врагът беше Матарезе.

И толкова ненормално, толкова нелогично, чрез Матарезе той беше открил Антония Гравет. Любовта…

Какво се беше случило ?

Изключи въпроса от мислите си. Щеше да разбере достатъчно скоро, а това, което щеше да научи, без съмнение щеше да му донесе успокоението, което беше почувствал в Хародс, намалено от твърде многото време, с което разполагаше, и липсата на неща, които можеше да свърши. Телефонното обаждане до Роджър Саймъндс, точно в четири и тридесет беше рутинно. Роджър беше извън офиса, за това той предаде съобщението на телефониста от службата по охрана. Необясненото число, което трябваше да бъде предадено 643 — 22… Стая 621, „Конът“.

Таксито изви встрани от „Трафалгар скуеър“, нагоре по „Странд“, край „Савой Корд“, към входа на „Ватерло Бридж“. Брей се наведе напред; нямаше смисъл да продължи да върви по-нататък от мястото, на което трябваше да слезе. Той можеше да пресече накратко през страничните улички надолу към Темза и моста Виктория.