Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Ти отговори ли на обаждането?

— Да. От адмиралтейството; час и десет минути, след като си тръгнах от теб. Събудих някакъв бедняк в Кенсигтън. Подслушване, разбира се.

— Значи ако си се върнал там, те са те видели как излизаш от сградата на адмиралтейството.

— От добре осветения главен вход.

— Добре. Не си използвал името ми пред Уейвърли?

— Използвах друго име, не твоето. Освен ако разговорът ти не е изключително плодотворен, върху мен ще се струпа голям гаф.

Очевидният факт порази Брей. Играта на Роджър Саймъндс беше успяла. Матарезе го бяха заловили в ресторанта на Айдс Бридж, въпреки че Уейвърли му беше уредил поверителна среща тридесет и шест часа по-късно. Значи никаква връзка не беше направена между срещата в Белгрейвия и Беоулф Агейт.

— Роджър, по кое време утре вечер?

— Около осем. Аз трябва да му се обадя първо. Ще те взема около седем. Имаш ли представа къде ще бъдеш?

Скофийлд отбягна въпроса.

— Ще ти се обадя на този номер в четири и половина. Удобно ли е?

— Доколкото знам, да. Ако не съм тук, остави някакъв адрес две пресечки на север от мястото, на което ще бъдеш. Аз ще те открия.

— Ще донесеш ли снимките на всички онези, които преследваха твоите примамки вчера?

— Трябва да бъдат на бюрото ми до обяд.

— Добре. И още нещо. Трябва да измислиш някаква много добра, някаква много официална причина, поради която няма да можеш да ме заведеш на Белгрейвия скуеър утре вечер.

— Какво?

— Това ще кажеш на Уейвърли, когато му се обадиш утре, малко преди нашата среща. Ще му кажеш, че е по решение на разузнаването; ще го вземеш лично и ще го откараш обратно в МИ-6.

— МИ-6?

— Но няма да го заведеш там; ще го доведеш до „Конът“. Ще ти дам номера на стаята в четири и половина. Ако те няма, ще ти оставя съобщение. Извади двадесет и две от числото, което ще предам.

— Виж какво, Брендън, ти искаш твърде много!

— Ти не знаеш това. Може би искам да спася живота му. И твоя.

В далечината някъде отвън Брей чуваше острия, двутонов звук на лондонската полиция. Миг по-късно към нея се присъедини още една.

— Помощта ти пристигна — каза Скофийлд. — Благодаря.

Той затвори телефона и тръгна назад към убиеца на Матарезе с хлътналите бузи.

— С кого говореше? — попита мъжът, акцентът му беше американски.

Сирените приближаваха. Те щяха да му помогнат.

— Не ми каза името си — отвърна Брей. — Но ми даде инструкции. Трябва да се измъкнем оттук бързо.

— Защо?

— Нещо се е случило. Полицията е забелязала пушка в някоя от вашите коли. Имало е голямо раздвижване от страна на ИРА в магазините наоколо. Да вървим!

Мъжът стана от стола, кимвайки вдясно от себе си. В другия край на препълнения ресторант Скофийлд забеляза една жена на средна възраст с грубовато лице, която стана и потвърди командата, като отпусна бялата каишка на чантата, преметната през рамото й, и тръгна към вратата на ресторанта.

Брей стигна до касата, пресмятайки движенията си, броейки парите си и чека, наблюдавайки сцената зад стъклената витрина. Две полицейски коли обърнаха и заковаха спирачки при завоя. Събра се тълпа от любопитни пешеходци, после се разпръснаха, любопитството беше заменено от страх, когато четиримата лондонски полицаи с шлемове на главите изскочиха от колите и тръгнаха към ресторанта.

Брей прецени разстоянието, после тръгна бързо. Стигна до стъклената врата и я отвори няколко секунди преди полицаите да я бяха блокирали. Мъжът с хлътналите бузи и жената на средна възраст го следваха по петите; но в последния момент отстъпиха настрани, за да избягнат спречкването с полицията.

Внезапно Скофийлд се изви надясно, сграбчвайки дипломатическия си куфар под мишница, после хвана тези, които трябваше да го придружат за раменете и ги блъсна надолу.

— Тези са! — извика той. — Проверете ги за оръжие! Чух ги да казват, че ще взривяват Скоч хаус!

Полицаите се нахвърлиха към двамата от Матарезе, ръцете и палките разсякоха въздуха. Брей стъпи на колене, освобождавайки двойната си хватка и тръгна наляво, измъквайки се през вратата. Той се изправи на крака, побягна през тълпата на ъгъла и изтича на улицата, проправяйки си път през движението. Продължи да тича още три пресечки, спирайки за малко под навесите или във входовете на магазините, за да види дали не го следят; две минути по-късно той забави ход и хлътна през огромните бронзови врати на Хародс.

След като влезе, той ускори крачка, без да предизвиква любопитството на хората, оглеждайки се за телефон. Трябваше да се свърже с Талеников в този апартамент на „Рю дьо Ба“, преди руснакът да тръгне за Кап Грис. Трябваше, защото след като Талеников стигнеше в Англия, щеше да се отправи за Лондон към евтината къща под наем на „Найтс Бридж“. Ако човекът от КГБ направеше това, щеше да бъде заловен от Матарезе.