Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Брей кимна. Мъжът от МИ-6 се наведе напред, ръката му беше върху веригата, над главата на Скофийлд.

— От деня, в който поех офиса преди две години и половина, досието на Беоулф Агейт беше под мое лично наблюдение. То можеше да бъде изваждано само при наличието на два подписа, единият от които трябваше да е моят. Не беше изваждано, а е единственото досие в Англия, което показва някаква връзка между теб и Граймс-Бразуг и неговото дезертьорство.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Има само още едно място, където тази информация може да бъде намерена.

— Хайде, изплюй камъчето.

— В Москва. — Саймъндс произнесе думата тихо.

Брей поклати глава.

— Това предполага, че Москва знае идентичността на Граймс.

— Напълно възможно. Също като някои други, които вие купихте, Бразуг беше непотребен. Ние нямахме нужда от него, но не можехме да го върнем. Той беше хроничен алкохолик, бил е такъв в продължение на години. Работата му в КГБ е била само декоративна, един дълг, изплатен на смелия някога войник. Подозираме, че е разкрил прикритието си неотдавна. Никой не го беше грижа, докато ти не се появи. Кои са тези, които те преследват?

— Излиза, че не съм ви направил услуга, когато ви предадох Бразуг — въздъхна Скофийлд, избягвайки погледа на мъжа от МИ-6.

— Ти не знаеше това, нито пък ние. Кои са тези хора, Брей?

— Мъже, които имат връзки в Москва. Очевидно. Също както и ние.

— Тогава трябва да ти задам един въпрос — продължи Саймъндс. — Въпрос, който щеше да бъде немислим преди няколко часа. Вярно ли е това, което Вашингтон мисли за теб? Работиш ли за Серпентината.

Скофийлд погледна англичанина.

— Да.

Саймъндс спокойно отпусна веригата и се изправи в пълен ръст.

— Мисля, че бих могъл да те убия за това — каза той. — За бога, защо?

— Ако работата е в това, че ти ще ме убиеш, при положение, че не ти кажа, значи нямам избор, нали?

— Има едно средно положение. Хващам те и те отвеждам на „Гросвънър скуеър“.

— Не го прави, Роджър, и не ме карай сега да ти кажа това. По-късно ще ти го кажа, не сега.

— Защо трябва да се съглася?

— Защото ме познаваш, не се сещам за друга причина.

Саймъндс се извърна. Не си говориха в продължение на няколко секунди. Накрая англичанинът се обърна отново с лице към Брей.

— Толкова проста фраза — познаваш ме . А наистина ли е така?

— Не бих се свързал с теб, ако не мислех, че е така. Не бих карал непознати да рискуват живота си заради мен. Мисля това, което казах преди. Не се прибирай вкъщи, ти си белязан. Също както и аз. Ако успееш да се покриеш, ще бъдеш добре. Ако разберат, че си се срещнал с мен, ти си мъртъв.

— В този момент ме издирват за някаква спешна среща в адмиралтейството. В офиса и апартамента ми се обаждат, за да осигурят моето присъствие.

— Добре. Не съм и очаквал друго.

— Върви по дяволите, Скофийлд! Всичко е заради твоя дар. Вкарваш хората в беля, докато те не могат да изтраят това… Да, познавам те и ще направя това, което ме помоли — но за малко. И не поради твоята мелодраматичност; тя не ме впечатлява особено. Има нещо друго обаче. Казах, че бих могъл да те убия за това, че работиш с Талеников. Мисля, че бих могъл да го направя, но подозирам, че ти се убиваш по малко всеки път, когато го погледнеш. Това е достатъчна причина за мен.

Брей слезе по стъпалата на наетата къща, излизайки на утринното слънце и смесвайки се с тълпите, пазаруващи на Найтс Бридж. Това беше лондонска зона, където човек можеше да се скрие от чуждите погледи; от девет часа сутринта улиците бяха задръстени от коли. Той спря при една вестникарска будка, прехвърли куфарчето в лявата си ръка, взе един брой на „Таймс“, и влезе в малък ресторант, където потъна в един стол, доволен, че му дава чиста гледка към входа, и още по-доволен, че монетният телефонен апарат на стената беше само на няколко метра. Беше десет без петнайсет; трябваше да се обади на Роджър Саймъндс точно в десет и петнадесет, на един чист телефон, който не можеше да бъде подслушван.

Поръча си закуска на една несловоохотлива сервитьорка от източен Лондон и разтвори вестника. Откри това, което търсеше в една малка колонка в горната лява секция на първа страница.

„Наследницата на Верахтен мъртва

Есен. Одил Верахтен, дъщеря на Валтер и внучка на Анзел Верахтен, основател на заводите Верахтен, е била намерена мъртва в апартамента й на Вердерщрасе снощи, в резултат на силен сърдечен удар. В продължение на десетилетие фройлайн Верахтен държеше юздите на различните компании под ръководството на своя баща, който се беше оттеглил от активно участие в управлението през последните няколко години. И двамата родители се бяха усамотили в своето имение в Щаадвалд, като не бяха на разположение, за да направят коментар. Погребението ще се състои в семейно обкръжение, в тяхното имение. Фирмата ще излезе със свое изявление в най-скоро време, но такова няма да има от страна на Валтер Верахтен, който според някои източници е сериозно болен.