Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Хаос. Безформена материя, скитащи се тела в пространството…

— Още няколко минути и ще стигнем до целта си — поясни Израел Айлс.

— Първата цел?

— Да, пътуването ни ще премине на два етапа. Ще сменим колите след малко; тази ще бъде откарана обратно в Лондон. Шофьорът ще бъде тъмнокож, а пътникът бял — а ние ще продължим с друга, съвсем различна кола. Следващата спирка е след по-малко от петнадесет минути. Господин Саймъндс може да закъснее малко. Той трябва да сменя четири коли в градските гаражи.

— Разбирам — кимна Скофийлд успокоен.

Западноиндиецът току-що даде на Брей отговора, който той търсеше. Както срещата със Саймъндс преминаваше на етапи, също така щеше да му обясни нещата. Щеше да му каже част от истината, но нищо, което да засяга външния министър, Дейвид Уейвърли. Въпреки това, на Уейвърли трябваше да бъде подадена информация, при това по съвсем поверителен път; решенията на външната политика можеха да бъдат засегнати от новините за мащабно движение на капитала, който се манипулира тайно. Това беше информацията, която Скофийлд срещна, и която беше търсил: мащабно движение на капитала. И въпреки че тайните икономически маневри бяха обект на разузнавателните служби, тези излизаха извън сферата на действие на МИ-5 и МИ-6, също както надвишаваха интересите и на ФБР и ЦРУ.

Във Вашингтон съществуваха такива хора, които се опитваха да му попречат да разкрие това, което знаеше, но не можеше да докаже. Най-сигурният начин да го направят, беше да го дискредитират, да го убият, ако се наложеше. Саймъндс щеше да разбере. Хората убиваха хладнокръвно за пари; и офицерите от разузнаването го знаеха най-добре. Твърде често това стоеше в основата на техните… постижения.

Айлс намали скоростта и отби встрани от пътя. Той направи обратен завой, насочвайки колата в посоката, от която беше дошла.

След тридесет секунди приближи друг, по-голям автомобил; той ги беше настигнал някъде по пътя и ги следваше на дискретно разстояние. Брей знаеше какво се очаква от него, също както и западноиндиецът. Бентлито спря. Един бял шофьор отвори задната врата за своя черен придружител. Никой не заговори по време на смяната, и двете коли сега бяха шофирани от чернокожи.

— Може ли да ти задам един въпрос? — попита колебливо Израел Айлс.

— Разбира се.

— Минах през цялото обучение, но никога не съм убивал човек. Понякога се тревожа за това. Какво ли чувства човек?

Скофийлд погледна през прозореца към прелитащите сенки.

— То е като да минеш през врата и да влезеш в някакво място, където никога преди това не си бил. Надявам се, че няма да ти се наложи да отидеш там, защото то е изпълнено с хиляди очи — някои от тях са ядосани, повечето са изплашени, но най-много са доволните… И всички са учудени.

— Защо го обяснявате така?

— В днешно време това не се случва често — продължи Брей. — Никога не убиваш, освен ако не е абсолютно необходимо, ако знаеш, че трябва да го направиш, защото по този начин ще спасиш много повече. Това е едно оправдание, единственото възможно. Трябва да го премахнеш от съзнанието си, да го заключиш зад някоя врата, някъде в главата си.

— Да, мисля, че разбирам. Оправданието е в необходимостта. Човек трябва да приеме това, нали?

— Точно така. Необходимостта. Докато не остарееш и вратата започне да се отваря все по-често. И накрая тя няма да се затвори и ти ще останеш там, вътре.

Те навлязоха в един запустял паркинг, на една пикник зона в провинцията Гилдфорд. Зад металната ограда се виждаха силуетите на различни люлки и пързалки. Още няколко седмици и пролетта щеше да дойде и цялото това място щеше да бъде изпълвано от виковете и смеха на децата; сега тук отекваше само ръмженето на мощния двигател и тихият шепот на разговарящите мъже.

Една кола ги чакаше, но Роджър Саймъндс не беше в нея; очакваха го всеки момент. Двама души бяха пристигнали по-рано, за да са сигурни, че в зоната няма да има никой друг, че телефоните няма да се подслушват.

— Здравей, Брендън — каза един нисък, набит мъж, облечен в широко палто, той подаде ръка.

— Здрасти, как си? — Скофийлд не си спомняше името на агента, но помнеше лицето и червената коса. Беше един от най-добрите мъже на МИ-6. Конс Оп бяха го повикали с разрешение на британците, когато шпионският кръг Москва — Париж — Куба беше плъзнал в камарата на депутатите. Брей беше впечатлен да го види сега. Саймъндс използваше един първокласен екип.

— Минали са осем или десет години, нали?