Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Хаос? Защо?

Хаос. Скофийлд внезапно беше поразен от коренното значение на думата. Състоянието на безформена материя, на безцелно движение на телата в пространството, преди сътворението. Преди редът да беше въведен във Вселената.

Телефонът иззвъня; Брей го вдигна бързо.

— Василий е тук — каза Антония.

— В Париж? Кога пристигна?

— Днес следобед. Ранен е.

— Лошо ли?

— Вратът му. Трябва да му се направят няколко шева.

Имаше кратка пауза на телефона, явно беше подаден или взет.

— Той трябва и да поспи малко — каза Талеников на английски. — Но имам първо да ти кажа няколко неща. Няколко предупреждения.

— А какво стана с Ворошин?

— Запазил е само буквата В от името си поради практични, макар и глупави цели. Станал е Верахтен, в Есен. Анзел Верахтен.

— Заводите Верахтен?

— Да.

— Господи!

— Синът му е вярвал на това.

— На какво?

— Няма значение; има толкова много неща, които трябва да ти разкажа. Внучката му е била между избраните. Тя е мъртва, убита по заповед на Матарезе.

— Също както и Скози? — попита Скофийлд.

— Точно така — съгласи се руснакът. — Те са били само проводници; носели са плановете, но са били командвани от други. Сега ще бъде интересно да видим какво ще стане с компанията Верахтен. Тя вече няма ръководство. Трябва само да наблюдаваме и да видим кой ще поеме контрола.

— Значи сме стигнали до един и същ извод — каза Брей. — Матарезе работят чрез огромните корпорации.

— Така излиза, но аз нямам и най-малката представа докъде ще доведе това. Това са изключително противоречиви неща.

— Хаос… — Скофийлд произнесе думата много тихо.

— Моля?

— Нищо. Каза, че искаш да ме предупредиш.

— Да. Те са разгледали досиетата ни под микроскоп. Струва ми се, че знаят всяка наша явка, всеки наш приятел, всеки информатор, всеки… учител и любовница. Внимавай!

— Но няма как да знаят това, с което никога не сме се захващали; те не могат да покрият всички.

— Не залагай на това. Получи ли телеграмата ми за знаците по телата им?

— Това е лудост! Взводове от убийци, идентифициращи себе си. Не съм сигурен, че мога да го повярвам…

— Трябва — натърти Талеников. — Но има и още нещо, което не можах да си обясня. Те предпочитат да се самоубият; не искат да попаднат във вражески ръце. Което ме кара да вярвам, че не са толкова многобройни, както техните лидери се опитват да ни накарат да мислим. Те са един вид елитни войници, изпратени в зоните на напрежение, но не трябва да се бъркат с наемните убийци, ангажирани от някоя втора или трета страна.

Брей спря, опитвайки се да си спомни.

— Ти знаеш какво описваш, нали?

— Твърде добре — отвърна руснакът. — Хасан ибн ал Сабах. Фидаиз.

— Ротите от убийци… Докато смъртта стане удоволствие за нас. Как ли е модернизирано това?

— Имам една теория; може би си струва. Ще я обсъдим, когато се срещнем.

— А кога ще стане това?

— Утре вечер — може би рано на следващата сутрин. Мога да наема пилот и самолет в района Кап Грис; правил съм го и преди. Има едно частно летище между Хит и Ашфорд. Трябва да съм в Лондон към един часа, най-късно в два или три. Знам къде си отседнал. Момичето ми каза.

— Талеников?

— Да?

— Тя се казва Антония.

— Знам това.

— Дай да говоря с нея.

— Разбира се, ето ти я.

Той откри името в указателя на Лондон: Р. Саймъндс, Бредбъри, Лондон, Челси. Записа си номера и позвъни за първи път от една будка на Пикадили Съркъс. Жената, която отговори, му каза учтиво, че господин Саймъндс е на път за вкъщи от офиса си.

— Ще се върне всеки момент. Да му кажа ли кой се е обаждал?

— Името няма да означава нищо за него. Ще се обадя след малко, благодаря ви.

— Той има разкошна памет. Сигурен ли сте, че не желаете да оставите името си?

— Сигурен съм, благодаря ви.

— Той си идва направо от офиса.

— Да, разбирам.

Скофийлд затвори телефона, обезпокоен. Излезе от будката и тръгна към „Пикадили“, после мина през „Фортнъм“ и „Мейсън“ до „Сейнт Джеймс стрийт“ и продължи нататък. Имаше друга будка при входа на Грийн парк. Бяха минали малко повече от десет минути. Искаше да чуе гласа на жената още веднъж.

— Върна ли се съпругът ви? — попита той.

— Току-що се обади от локала, нали го знаете! „Брейс & Бит“, на „Олд Чърч“. Доста е раздразнен, ако мога да кажа така. Трябва да е имал ужасен ден.

Брей затвори телефона. Той знаеше номера на МИ-6 в Лондон; хората от неговата професия трябваше да помнят такива номера. Набра го.