Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Господин Саймъндс, моля. Спешно е.

— Веднага, сър.

Роджър Саймъндс не пътуваше по пътя за дома, нито пък бе в кръчмата, наречена „Брейс & Бит“. Дали не свиваше някакъв номер на жена си?

— Саймъндс — изрече познатият глас.

— Жена ти току-що ми каза, че си тръгнал към къщи, но си се отбил в „Брейс & Бит“. Това ли беше най-доброто, което можа да измислиш?

— Какво аз?… Кой говори?

— Един стар приятел.

— Страхувам се, че нито едното от двете. Аз не съм женен. А и приятелите ми го знаят.

Брей спря, после заговори бързо.

— Бързо. Дай ми някой чист номер, или номера на някой близък автомат. Бързо!

— Кой говори?

— Две хиляди лири.

По-малко от секунда беше необходимо на Саймъндс да разбере и да се съвземе. Той продиктува един номер, повтори го веднъж и после добави:

— Избите. Четиридесет и пет етажа високи.

Чу се изпукване. Телефонът беше затворен. Четиридесет и пет етажа до избите означаваше, да бъде разделено числото и да се извади единица. Трябваше да се обади на този телефон точно след двадесет и две минути в рамките на една минута, през която подслушвателните апарати щяха да бъдат задействани. Той излезе от будката, опитвайки се да намери друга, възможно най-далеко, доколкото му позволяваше времето и бързият му ход. Телефоните можеха да бъдат подслушвани и в двете посоки. Будката в Грийн парк можеше да бъде поставена под наблюдение само за минути.

Тръгна по „Олд Бонд стрийт“, после продължи по „Ню Бонд стрийт“, докато стигна „Оксфорд стрийт“, където зави надясно и започна да бяга към „Уордър стрийт“. На „Уордър“ забави ход, зави отново надясно и се смеси с тълпите в Сохо.

Изчисли времето: деветнадесет минути и половина.

Имаше една будка на ъгъла на „Шафтсбъри авеню“. Някакъв хлапак, облечен в костюм в син електрик, крещеше в телефона. Скофийлд чакаше до вратата, гледайки часовника си.

Двадесет и една минути.

Не можеше да рискува. Извади една банкнота от пет лири и почука на стъклото. Младежът се обърна, видя банкнотата и вдигна средния си пръст в жест, който подсказваше, че това не го трогва.

Брей отвори вратата, сложи лявата си ръка на рамото му, хвана го здраво и когато невъзпитаният младеж започна да кряска, го изхвърли от будката, препъвайки го с левия си крак, като пусна петачката върху него. Тя падна; хлапакът я грабна и побягна.

Двадесет и една минути и тридесет секунди.

Скофийлд пое няколко пъти дъх, опитвайки се да намали бързото туптене в гърдите си. Двадесет и две минути. Набра номера.

— Не се прибирай вкъщи — каза Брей, веднага щом Саймъндс вдигна телефона.

— А ти не оставай в Лондон! — беше отговорът. — „Гросвънър скуеър“ беше вдигнат по тревога за теб.

— Ти знаеш? Значи са се обадили от Вашингтон.

— Едва ли. Те няма да кажат и дума за теб. Ти подлежиш на унищожение, обект извън границите. Ние направихме проучване преди няколко седмици и получихме резултата.

— Резултатът откъде ?

— От източниците ни в Съюза. От КГБ. Те също те търсят, но нали винаги са те търсили?

— Какво ви отговориха от Вашингтон, когато проучвахте?

— Увъртаха. Не знаели точното ти местоположение, нещо такова. Твърде са смутени, за да поставят официалния печат върху една глупост. Ти какво си замислил? Явно онези оттатък са много притеснени.

— Как разбра за тревогата? — прекъсна го Скофийлд. — Тази, която е била заради мен?

— О, хайде стига, нали знаеш, че имаме уши навсякъде. Имаме много лоялни хора, на които „Гросвънър“ плаща.

Брей спря за малко озадачен.

— Роджър, защо ми казваш това? Не мога да повярвам, че за две хиляди лири би го направил.

— Тази объркана сума пари си стои в една банка в Челси и ти носи лихви от деня, в който ти успя да ме измъкнеш.

— Тогава защо?

Саймъндс се изкашля, един истински англичанин, пред когото стоеше необходимостта да покаже емоция.

— Нямам представа за какво е тази разправия при вас, сигурен съм, че не ми пука от нея — ти имаш толкова пуритански разбирания — но бях отвратен, когато научих от основния ни източник във Вашингтон, че Държавният департамент се е допитал до съветското разузнаване. Както казах, това е не само глупост, а го намирам за изключително обидно.

— Разузнаване? Какво разузнаване?

— Че си започнал да работиш със Серпентината.

— Серпентината?

— Ние така наричаме Василий Талеников, име, което съм сигурен, че ще си спомниш. Ще повторя, не знам в какво си загазил, но знам, че това е проклета лъжа, ужасяваща лъжа при това, такава, каквато я чух. — Саймъндс отново се изкашля. — Някои от нас помнят Източен Берлин. А аз бях тук, когато ти се върна от Прага. Как смеят след това, което си направил… Тъпи копелета!