Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Скофийлд пое дълбоко дъх.

— Роджър, не се прибирай вкъщи.

— Да, каза ми го вече. — Саймъндс се успокои, че се върнаха към практичния тон; беше собственият му глас. — Каза, че има някой там, който се е представил за жена ми?

— Може би не вътре, но наблизо, за да може да наблюдава. Явно добре са се включили в телефона и в оборудването ти. Няма никакво ехо, никакво статично напрежение.

— В моя телефон? Те ме следят? В Лондон?

— Проследяват те, но търсят мен. Те знаят, че сме приятели и мислят, че мога да опитам да се свържа с теб.

— Мамка им! Тези от посолството ще си изпросят една мълния, която ще опърли златните перца на шибания им и скапан орел! Те прекалиха!

— Това не са американците.

— Не?… Брей, какво, за бога, се опитваш да ми кажеш?

— Така е. Ние трябва да поговорим. Но маршрутът трябва да бъде много сложен. Две мрежи ме търсят, а едната от тях те държи под лупа. При това са добри.

— Ще проверим това — щракна Саймъндс, възмутен, предизвикан и любопитен. — Смея да кажа, че няколко коли, една-две примамки и една голяма лъжа ще свършат работа. Къде си ти?

— В Сохо. На „Уордър“ и „Шафтсбъри“.

— Добре. Тръгни към „Тотнъм Корт“. След двадесет минути едно сиво мини — задният му номер ще бъде леко килнат — ще се спусне на юг от „Оксфорд стрийт“ и ще спре на ъгъла. Шофьорът е тъмнокож, един приятел от Западна Индия; той е твоята свръзка. Влез вътре; моторът ще те накара да се отпуснеш значително.

— Благодаря ти, Роджър.

— Няма защо. Но не очаквай от мен да ти дам двете хиляди кинти. Банките са затворени, както знаеш.

Скофийлд седна на предната седалка на минито, тъмнокожият шофьор го наблюдаваше отблизо, вежливо, дясната му ръка не се виждаше. Явно му бяха дали някаква снимка преди това. Брей свали ирландската си шапка.

— Благодаря — кимна шофьорът, бързо бръкна в джоба си и после хвана волана. Двигателят заработи незабавно и те излязоха от „Тотнъм Корт“. — Казвам се Израел. Ти си Брендън Скофийлд, очевидно. Радвам се да се запознаем.

— Израел? — попита той.

— Точно така — отвърна шофьорът, усмихвайки се, а в гласа му се долавяха нотки, типични за Западна Индия. — Не мисля, че родителите ми са имали предвид неприкосновеността на малцинствата, когато са ме кръстили, но те са били страстни читатели на Библията. Израел Айлс.

— Това е хубаво име.

— Жена ми мисли, че те просто са го изплюли, както вие американците казвате. Тя непрекъснато ми повтаря, че ако са ме кръстили Изшмаел, вместо това, хората, запознаващи се с мен, никога нямало да го забравят.

— Наричайте ме Изшмаел… — Брей се изсмя. — То е близко.

— Тази шега се опитва да прикрие това, че съм малко притеснен в момента — каза Айлс.

— Защо?

— Изучихме някои от твоите постижения в обучението. Не беше толкова отдавна. В момента возя мъж, с когото всички бихме искали да се съревноваваме.

Следите от смеха изчезнаха от лицето на Скофийлд.

— Поласкан съм. Сигурен съм, че ще можете, ако поискате. А когато станеш на моята възраст, надявам се, ще разбереш, че си я заслужавал.

Излязоха на юг от Лондон, по пътя за Хитроу, отбиха се от магистралата при Ред хил, потеглиха на запад към провинцията. Израел Айлс беше достатъчно схватлив, за да прекрати шегите. Той явно разбираше, че вози човек, или твърде претоварен с работа, или твърде изтощен. Брей беше благодарен за тишината; трябваше да вземе трудно решение. Рисковете бяха големи без значение какво щеше да реши.

Освен това част от това решение вече му бе наложено, което означаваше, че той трябва да разкаже на Саймъндс, че основният проблем не идва от Вашингтон. Не можеше да позволи Роджър погрешно да адресира гнева си към американското посолство; не беше посолството, което подслушваше телефона му. Бяха хората на Матарезе.

Освен това, ако разкажеше цялата истина, щеше да означава да включи Саймъндс, който нямаше да мълчи. Той щеше да отиде при други хора, а тези, другите, щяха да отидат при своите началници. Не беше сега времето да се говори за конспирация, толкова мащабна и противоречива, че отстраняването на двама от офицерите на разузнаването нямаше да представлява голяма загуба — и двамата бяха търсени за измяна на своите страни. Щеше да дойде времето, но не сега. Защото истината беше, че те не притежаваха някакво солидно доказателство. Всичко, което знаеха, че е вярно, беше толкова лесно отречено, също както параноичното бръщолевене на лунатиците и предателите. На повърхността логиката беше на страната на враговете им. Защо им трябваше на лидерите на корпорациите мамути, на конгломератите, които зависеха от стабилността, да финансират хаос?