Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Най-малко — съгласи се Скофийлд. — Как я караше през това време?

— Ами, все тук. Скоро ще се пенсионирам. С нетърпение го чакам.

— Наслаждавай се на пенсията си.

Англичанинът се поколеба, после заговори смутено.

— Не съм те виждал след онази ужасна работа в Източен Берлин. Не че бяхме големи приятели, но знаеш какво имам предвид. Закъснели съчувствия, приятелю. Гнусно нещо. Шибани животни, бих казал.

— Благодаря. Беше доста отдавна.

— Не чак толкова — каза мъжът от МИ-6. — Моят източник? Москва ни разказа онези глупости за теб и за Серпентината. Беоулф и Серпентината. Господи, как можаха онези задници от Вашингтон да преглътнат тази мръсотия?

— Това е твърде сложно…

Той видя първо светлините, после чу шума от двигателя. Едно лондонско такси навлезе в пикник зоната. Шофьорът обаче не беше лондонски таксиметраджия. Беше Роджър Саймъндс.

Офицерът на средна възраст от МИ-6 излезе от колата и за секунда-две премигна с очи и се разкърши, като че ли искаше да събере мислите си. Брей го наблюдаваше, забелязвайки, че Роджър не беше се променил през годините, откакто се бяха запознали. Англичанинът все още имаше няколко излишни килограма, а рошавата му, кафява коса все още си стоеше несресана. За себе си той създаваше впечатление на неориентираност, което прикриваше първокласния му аналитичен ум. Беше мъж, който лесно можеш да надхитриш, като му кажеш част от истината или се опиташ да я скриеш.

— Брей, как си? — тръгна срещу него Саймъндс с протегната ръка. — За бога, не ми отговаряй това, ще стигнем и до него. Нека да ти кажа, тези коли никак не са лесни за каране. Имам чувството, че току-що съм изпълзял от най-лошия ръгби мач в Ливърпул. Ще бъда много по-щедър към таксиметраджиите в бъдеще. — Роджър се огледа около себе си, кимвайки на мъжете, после забеляза отвора в оградата, който водеше към игралната площадка. — Нека да се поразходим. Ако си добро момче, мога да те пусна да направиш едно-две кръгчета на люлките.

Англичанинът слушаше безмълвен, облегнат на железния крак на люлката, докато Брей стоеше на седалката и разказваше своята история за мащабното движение на фондовете. Когато Скофийлд свърши, Саймъндс се отблъсна от металния лост, мина покрай Брей и го потупа по раменете.

— Ето ти кръгчето, което ти обещах, въпреки че не го заслужаваш. Ти не беше добро момче.

— Защо?

— Защото не ми казваш това, което трябва, а тактиката ти е обезпокояваща.

— Ясно. Ти не разбираш защо те моля да не използваш името ми пред Уейвърли.

— О, не, това е съвсем ясно. Той се свързва с Вашингтон всеки ден. Едва ли ще иска да бъде записано в досието на Външното министерство, че си е уредил неофициална среща с един пенсиониран офицер от американското разузнаване. Имам предвид, че ние всъщност не дезертираме един от друг, нали разбираш. Ще поема тази отговорност, щом се налага.

— Тогава какво те притеснява?

— Хората, които те гонят. Не „Гросвънър“, разбира се, но другите. Ти не беше искрен; каза, че те са добри, но не ми каза колко добри. Или каква е достоверността на техните източници.

— Какво имаш предвид?

— Когато взехме досието ти и подбрахме три имена на хора, които познаваш, им се обадихме, като им казахме, че се обажда твой посредник, инструктирайки всеки от тях да отиде до конкретна явка. И трите съобщения бяха подслушвани; тези, на които се обадихме, бяха следени.

— Защо те изненадва това? Мисля, че ти казах всичко.

— Това, което ме изненадва, е, че едно от тези имена беше известно само на нас. Нито на МИ-5, нито на тайните служби, нито дори на адмиралтейството. Само на нас.

— Кой беше това?

— Граймс.

— Никога не съм го чувал — каза Брей.

— Срещнал си се с него само веднъж, в Прага, под името Бразуг.

— КГБ — каза Скофийлд изненадан. — Той дезертира през хиляда деветстотин седемдесет и втора, аз ви го предадох. На нас не ни беше необходим, а нямаше смисъл да го пропиляваме.

— Но само ти знаеше това. Ти не каза нищо на твоите хора и откровено казано, ние в МИ-6 взехме кредит за покупката.

— Значи отнякъде е изтекла информация…

— Абсолютно изключено — отвърна Саймъндс. — Поне с оглед на сегашните обстоятелства така, както ти ми ги описа.

— Защо?

— Ти каза, че си се натъкнал на този акт на глобални финансови злоупотреби съвсем наскоро. Нека бъдем щедри и да речем няколко месеца, ще се съгласиш ли?

— Да.

— И оттогава онези, които искат да те накарат да мълчиш, са действали срещу теб, това също ли е вярно?