Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Брей се огледа наоколо, разглеждайки лицата по масите, търсейки неизбежния чифт очи, един поглед зад прегънатия вестник или над чашата кафе. Имаше няколко кандидати; не можеше да бъде сигурен. А без съмнение отвън в тълпите имаше и други невидими убийци. Той беше вкаран в капана; часовникът му показваше десет и единадесет. Още четири и той щеше да може да се обади на Саймъндс по непроследяваната линия. Но сега си имаше работа с професионалисти. Ако затвореше телефона и набереше номера, дали нямаше някой от тези на масите — безобидно ядящи нещо или пиещи кафе — да извади някакво достатъчно мощно оръжие и да го прикове към стената? А може би тези вътре бяха просто наемни убийци, които не желаеха да бъдат жертвани от Матарезе, също както техния елит? Трябваше да си спечели време и да поеме риска, наблюдавайки масите всяка секунда, подготвяйки се за мига, когато ще избяга с неочакван ход и с вероятното — за съжаление — жертване на невинни хора.

— Вие искате да се срещнем, а аз искам гаранция, че ще мога да се измъкна оттук.

— Имате я.

— Това, че го казвате, не е достатъчно. Посочете ми някой от вашите хора тук.

— Нека тогава така да направим нещата, Беоулф. Можем да те държим там, да се обадим в американското посолство и още преди да си мигнал с очи, те ще те обградят. Дори и да успееш да се измъкнеш през тях, ние ще те чакаме при външния кръг, както тук.

Часовникът му показваше десет и дванадесет. Три минути.

— Значи очевидно, вие не сте особено загрижени да се срещнете с мен.

Скофийлд слушаше, концентрацията му беше пълна. Той беше почти сигурен, че мъжът на телефона беше само посланик. Някой горе искаше Беоулф Агейт заловен, не и убит.

— Казах, че ще бъде по-добре за всички засегнати.

— Дайте ми едно лице! — прекъсна Брей. Гласът беше на посредник. — В противен случай се обадете на проклетото посолство. Ще поема своя риск. Давайте!

— Много добре — бързо пристигна отговорът. — Има един мъж с хлътнали бузи, облечен в сиво палто.

— Виждам го. — Брей го видя на пет маси по-навътре.

— Излез от ресторанта. Той ще стане и ще те последва. Той е твоята гаранция.

Десет и тринадесет. Две минути.

— Каква гаранция има той? Откъде да знам, че няма да го убиете заедно с мен?

— О, хайде, Скофийлд…

— Радвам се да чуя, че имате и друго име за мен. А вие как се казвате?

— Казах, това е без значение.

— Нищо не е без значение. — Брей спря. — Искам да знам името ти.

— Смит. Приеми го.

Десет и четиринадесет. Една минута. Време да започне.

— Трябва да си помисля. Освен това искам да довърша закуската си.

Внезапно той затвори телефона, премести дипломатическото си куфарче в дясната ръка и тръгна към простовато изглеждащия мъж пет маси по-навътре.

Мъжът се скова, когато Скофийлд приближи; ръката му бръкна под палтото.

— Тревогата е отменена — каза Скофийлд, докосвайки скритата под палтото ръка. — Трябваше да ти предам това; трябва да ме изведеш оттук, но първо трябва да се обадя по телефона. Той ми даде един номер. Надявам се, че ще си го спомня.

Убиецът с хлътналите бузи остана неподвижен, безмълвен. Скофийлд отиде обратно до телефона на стената.

Десет и четиринадесет и петдесет и една секунди. Девет секунди до края. Той се намръщи, като че ли се опитваше да си спомни някакъв номер, вдигна телефона и набра. Три секунди след десет и петнадесет. Чу отекващия звук, който последва в прекъсването на звънеца; електронните апарати бяха задействани. Той пусна монетата.

— Трябва да говорим бързо — каза той на Роджър Саймъндс. — Откриха ме. Имам проблем.

— Къде си? Ще ти помогна.

Скофийлд му каза.

— Просто изпрати две полицейски коли, редовната полиция ще свърши работа. Кажи им, че има някакъв инцидент с ИРА, че вероятно е поставена бомба. Това е всичко, от което имам нужда.

— Записвам си го. Те тръгват.

— Какво стана с Уейвърли?

— Утре вечер. Къщата му е в Белгрейвия. Разбира се, аз трябва да те откарам.

— По-рано не може ли?

— По-рано? Господи, човече, единствената причина, поради която е толкова скоро, е, че аз ръководих един меморандум в адмиралтейството. Същата тази митична конференция, на която трябваше да присъствам снощи. — Брей искаше да заговори, но Саймъндс продължи. — Между другото, ти си прав. Било е отправено запитване, за да проверят дали съм бил там.

— Беше ли се прикрил?

— Казали на обаждащия се, че конференцията не може да бъде прекъсвана, че ще ми бъде предадено съобщението, когато тя свърши.