Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

А и употребата на „Лупо“ сама по себе си носеше послание. Матарезе искаха Беоулф Агейт да разбере ясно колко нашироко се е разпростряла корсиканската треска и до какви високопоставени кръгове на властта беше достигнала тя.

Той свърши питието си, остави парите на бара заедно с двата вестника и се огледа за телефон. Името, за което се беше сетил, човека, когото искаше да види, беше доктор Теодор Голдмън, декан на Харвард Скуул ъф Бизнес и шеф на катедрата по право. Той беше известен критик на антитръстовското движение, като непрекъснато обвиняваше, че правосъдието преследва дребните нарушители, а оставя акулите да се скитат свободни. Беше мъж на средна възраст, който се наслаждаваше на работата си с гигантите, защото самият той беше гигант, прикриващ своя гений зад фасада от добронамерена невинност, която не можеше да заблуди никого.

Ако някой можеше да хвърли светлина върху конгломерата, наречен „Транс комюникейшън“, то това беше Голдмън.

Брей не познаваше мъжа, но беше срещал сина на Голдмън предната година в Хага, при обстоятелства, които бяха потенциално унищожителни за един пилот от въздушните сили. Аарон Голдмън се беше напил в компанията на неприятни хора близо до Гроуте Керк, хора, които бяха въвлечени в проникването на КГБ в НАТО. Синът на известния американски евреин беше желана цел от руснаците.

Някакъв непознат офицер от разузнаването беше успял да измъкне пилота от сцената, беше му помогнал да изтрезнее и му беше казал да се прибира в своята база. И след няколко чаши кафе Аарон Голдмън беше изразил своята благодарност.

— Ако имаш дете, което иска да учи в Харвард, обади ми се, който и да си ти. Ще говоря с баща ми, кълна ти се. Между другото, как се казваш?

— Няма значение — беше казал Скофийлд. — Само се махай от тука и не си купувай хартия за пишещата машина от КООП. Тя е по-евтина в другия край на пресечката.

— Какво има…

— Разкарай се оттук.

Брей видя монетния телефонен апарат на стената; взе багажа си и отиде до него.

Той взе някакво малко влажно парче от вестник, намокрен от дъжда, и тръгна към станцията на метрото на Харвард скуеър. Слезе по стълбите и остави куфара си от мека кожа в един сейф. Ако го откраднеха, това щеше да означава нещо, а и в него нямаше нищо, което не би могъл да си набави. Залепи мокрото парченце хартия внимателно под далечния десен ъгъл на чантата. По-късно, ако крехкото парченце беше намачкано или разкъсано, това щеше да му каже още нещо: че чантата е била претърсвана и че той е в полезрението на Матарезе.

Десет минути по-късно натисна звънеца на къщата на Теодор Голдмън, намираща се на „Братъл стрийт“. Някаква слаба жена на средна възраст с приятно лице и любопитни очи отвори вратата.

— Госпожа Голдмън?

— Да?

— Обадих се на съпруга ви преди няколко минути.

— О, да, разбира се — прекъсна го тя. — Добре, за бога, скрийте се от дъжда! Вали като на четиридесетия ден от Потопа. Влизайте, влизайте, аз съм Ани Голдмън.

Тя взе палтото и шапката му, дипломатическият му куфар остана в него.

— Извинявайте за безпокойството.

— Не ставайте глупав. Аарон ни разказа всичко за онази нощ в… Хага. Знаете ли, така и не успях да открия къде се намира това място. И защо името на града е членувано?

— Да, това е объркващо.

— Разбирам, че синът ни е бил много объркан онази нощ; което е начина, по който майките казват за синовете си, че са се натряскали. — Тя посочи към двойната врата, която беше толкова често срещана в старите къщи на Нова Англия. — Тео е на телефона и в същото време се опитва да си приготви коктейла; това го подлудява. Той мрази телефоните и обича вечерните си питиета.

Теодор Голдмън не беше много по-висок от жена си, но у него имаше някаква експанзивност, която го караше да изглежда далеч по-едър, отколкото беше. Интелектът му не можеше да бъде прикрит, за това той търсеше бягство в хумора, правейки гостите си — и без съмнение колегите си — предразположени.

Те седнаха в трите кожени кресла, поставени пред камината, Голдмън пиеха своите коктейли, а Брей — скоч. Дъждът навън беше силен, барабанеше по прозорците. Повтарянето на историята с освобождаването на сина им в Хага приключи бързо, Скофийлд я представи като незначително събитие в онази нощ там.

— Със значителни последици, подозирам — отбеляза Голдмън, — ако непознатият офицер от разузнаването не се беше оказал наоколо.

— Синът ви е добър пилот.

— Така трябва и да бъде. Той не е голям пияч. — Голдмън седна отново в креслото си. — Но сега, след като се срещнахме с този непознат джентълмен, който беше достатъчно любезен, за да ни каже името си, какво можем ние да направим за него?