Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Скофийлд неволно стисна облегалката на стола. Той усети напрежението в гърдите си, свиването в гърлото си.

— Откъде е дошъл този кораб?

— Италия — каза Голдмън, отпивайки от питието си. — Южният път. Сицилия или някой от островите.

Брей се страхуваше да зададе следващия въпрос.

— Случайно да знаете дали Никълъс Гидероне не е познавал някой член на семейство Ейпълтън?

Голдмън погледна над рамката на очилата си.

— Знам, също както и всички в Бостън. Бащата на Гидероне е работил за Ейпълтън, за дядото на сенатора в Ейпълтън хол. Точно старият Ейпълтън е забелязал таланта на момчето, дал му е подкрепата си, убедил е училищата да го приемат. В онези дни не е било толкова лесно, в началото на века. Богатите ирландци, които имаха по две тоалетни в къщите си, едва можеха да си позволят да имат второ дете, а и не бяха кой знае колко много. А едно италианско дете би било загубено. Парче загубено месо.

Думите на Брей изплуваха. Той сам трудно можеше да ги чуе.

— Това е бил Джошуа Ейпълтън Втори, нали?

— Да.

— Той е направил всичко за това… дете.

— Твърде много неща, нали? А и Ейпълтън са имали доста тревоги. Загубили са почти всичко по времето на пазарните колебания. Оцелели са на косъм. Сякаш старият Джошуа е видял някакво послание на някаква мистична стена.

— Какво имате предвид?

— Гидероне е успял да се отблагодари, като е изплатил всичко няколко хиляди пъти. Преди Ейпълтън да влезе в гроба, той е видял компаниите си отново на върха, видял ги е да печелят в сфери, за които никога не е мечтал; капиталът, който е изтичал от банките, притежавани от италианското хлапе, което той открил в една колиба.

— О, господи…

— Казах ви — подсмихна се Голдмън, — това е изключителна история. Тя трябва да се прочете.

— Ако знаете къде да търсите. И защо.

— Не ви разбрах?…

— Гидероне… — На Скофийлд му се струваше, че върви през въртящи се кълбета от мъгла, към някаква феерична светлина. Той облегна назад главата си и се загледа в тавана, към хвърлените от огъня танцуващи сенки. — Гидероне. Това е производно от италианската дума гида . Водач.

— Или пастир — каза Голдмън.

Брей подскочи, очите му бяха разширени, погледът му забит в адвоката.

— Какво казахте?

Голдмън беше изненадан.

— Не го казах аз, а той самият. Преди около седем-осем месеца в Обединените нации.

— В Обединените нации?

— Да. Гидероне беше поканен да говори пред Общото събрание. Поканата беше съгласувана, между другото. Вие не слушахте ли? Беше предавана по целия свят. Той дори я записа на френски и италиански за „Рейдио Интернешънъл“.

— Не съм я слушал.

— Постоянният проблем на Обединените нации. Никой не слуша.

— Какво каза той?

— Почти същото, което вие току-що казахте. Че името му се корени в думата гида , или водач. И че това е начинът, по който винаги е мислил за себе си. Като един прост пастир, направлявайки своите стада, внимаващ за скалистите склонове и дълбоките потоци… И въобще неща от този тип. Речта му беше свързана с международните отношения, основаващи се от взаимната нужда от материални блага, което според него можело да доведе до един по-висш морал. Беше малко странна философия, но беше адски ефективна. Толкова ефективна всъщност, че в дневния ред на Сесията имаше резолюция, с която го направиха пълноправен член на икономическия съвет на Обединените нации. Това, между другото, не е само титла. С неговия опит и ресурси няма правителство по света, което да не се заслуша много внимателно, когато той говори. Той ще стане един адски могъщ amikus kuriae.

— Вие слушахте ли тази реч?

— Разбира се — засмя се адвокатът. — Тя беше задължителна за Бостън; щяха да ни отстранят от списъка за абонамент на „Глоуб“, ако я бяхме пропуснали. Пък и видяхме всичко по Пъблик телевижън.

— Как звучеше той?

Голдмън погледна към жена си.

— Ами, той е доста стар. Все още е жизнен, но въпреки това е стар. Ти как би го описала, скъпа?

— Също както теб — каза Ани. — Един старец. Не е голям, но е твърде внушителен, с този поглед на човек, който е свикнал да го слушат. Спомням си едно нещо въпреки това — гласът му. Беше висок и може би не му достигаше много въздух, но говореше изключително чисто, всяка фраза беше съвсем прецизна, много проникваща. Доста студен, всъщност. Не бихте пропуснали дума, която той казва.

Скофийлд затвори очи и се замисли за сляпата жена в планините над Порто Вечио в Корсика, която сменяше станциите на радиото си и слушаше един глас по-жесток и от вятъра .