Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Разгледай мъжа. Мъжът.

Голдмън беше описал на Брей съвременното семейство на Ейпълтън. Официалната резиденция на сенатора беше една къща в Конкорд, където той и семейството му отсядаха през летните месеци. Баща му беше умрял преди няколко години; Никълъс Гидероне беше изразил своята последна почит към сина на своя настойник, като беше закупил огромния Ейпълтън хол от вдовицата на цена, далеч над пазарната, обещавайки да запази името вечно. Възрастната госпожа Ейпълтън понастоящем живееше в Бейкън хил, в една тухлена къща на Луисбърг скуеър.

Майката. Що за жена беше тя? Голдмън беше изчислил, че трябва да е някъде около седемдесет и пет годишна. Дали можеше да му каже нещо? Неволно, може би, знаеше много. Майките бяха далеч по-добри източници на информация, отколкото се считаше — не с това, което казваха, а с това, което не казваха, променяйки бързо темата на разговора.

Беше девет и двадесет. Брей се чудеше дали щеше да може да се свърже с майката на Ейпълтън и да говори с нея. Къщата може би беше наблюдавана, но не и като първостепенна задача. От някоя кола, паркирана на площада с изглед към къщата, един мъж, вероятно двама. Ако имаше такива мъже и успееше да ги залови, Матарезе щяха да разберат, че е в Бостън, а той още не беше готов за това. Въпреки всичко, майката можеше да му подскаже някакъв кратък път, някакво име, някакво произшествие, нещо, което бързо можеше да проследи; нямаше много време. Господин Б. А. Викъри трябваше да се появи в хотел „Риц Карлтън“, но когато се появеше, трябваше да притежава своите средства. Като оптимален вариант той трябваше да има свой заложник; трябваше да има Джошуа Ейпълтън Четвърти.

Нямаше никаква надежда. Но нямаше и нещо, което да не си заслужаваше да се опита. Там беше инстинктът.

Стръмният склон на Честнат стрийт към Луисбърг скуеър беше характерен с все по-тихите пресечки. Сякаш човек излизаше от един объркан и влизаше в един свещен свят. Ярките неонови светлини бяха заменени от трептящата светлина на полузатъмнените газови лампи, павираните улици бяха чисто измити. Той стигна до площада, придържайки се в сенките на тухлената сграда на ъгъла. Извади малък бинокъл от дипломатическия си куфар и го сложи пред очите си, фокусирайки силните лещи на Цайс-Айкън върху всяка неподвижна кола на улицата край оградения парк, който беше центърът на Луисбърг скуеър.

Нямаше никой.

Брей прибра обратно бинокъла в дипломатическия си куфар, излезе от сянката на сградата на ъгъла и тръгна по тихата улица към тухлената къща на Ейпълтън. Самостоятелните къщички, ограждащи малкия парк с огради и порти от ковано желязо, бяха притихнали. Мощният въздух беше много студен, лампите премигваха по-често от непрекъснатите повеи на зимния вятър. Прозорците бяха затворени; в камините на Луисбърг скуеър гореше огън. Това беше един различен свят, отдалечен, почти изолиран, със сигурност живеещ в мир със себе си.

Той се изкачи по белите каменни стъпала и натисна звънеца. Стенните лампи от двете страни на вратата хвърляха повече светлина върху него, отколкото би му се искало.

Чу звука на стъпки; някаква жена отвори вратата и той мигновено разбра, че жената го позна; разбра го по краткия, неволен дъх, който излезе от устните й, в повдигането на клепачите. Това обясняваше защо на улицата няма никой, охраната беше вътре в къщата.

— Госпожа Ейпълтън, моля?

— Страхувам се, че тя се пенсионира.

Жената се опита да затвори вратата. Скофийлд заби левия си крак под основата й, а с рамото си подпря тежкия черен панел и го отвори.

— Страхувам се, че вие знаете кой съм — каза той, влизайки вътре, оставяйки куфара си на земята.

Жената се изви, дясната й ръка се стрелна към джоба на униформата й. Брей контрира, като я принуди да продължи да се завърта, хващайки китката й, извивайки я надолу и встрани от тялото й. Тя извика. Скофийлд я просна на пода, коляното му се заби в основата на гръбнака й. С лявата си ръка стисна врата й отзад, ръката му беше между плешките й и той грубо дръпна нагоре, когато тя падна; още няколко килограма налягане и щеше да й счупи врата. Но той не искаше да го направи. Искаше тази жена да остане жива; тя припадна в безсъзнание на пода.

Той се наведе тихо, изваждайки револвера с къса цев от джоба на служителката, очаквайки да чуе звуци от хора в къщата. Викът трябваше да бъде чут, ако имаше някой в къщата — имаше нещо, но то беше толкова слабо, че не можеше да долови какво беше. Видя един телефон до стълбището и пропълзявайки до него, го вдигна. Чу се само звукът на сигнала. Никой не използваше телефона. Може би жената беше казала истината; беше напълно възможно госпожа Ейпълтън да се беше пенсионирала. Той скоро щеше да разбере това.