Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Знаете ли, те са се случили с него. Лекарите ми разказаха. Това го е накарало да се промени. Вътре. Да се промени толкова много. Но ние не трябва никога да говорим за това.

— Разговаряме?… — За какво говореше тя ? — Имате предвид сенатора?

— Шшшт! — Старицата изпи остатъка от брендито. — Ние не трябва никога, никога да говорим за това.

— Разбирам — каза Брей, но не разбираше.

Сенатор Джошуа Ейпълтън Четвърти никога не беше попадал в плен при севернокорейците. Капитан Джош Ейпълтън беше успял да се измъкне от залавяне в редица случаи; всеки път, когато успееше да постигне това, зад гърба на врага, ставаше детайл от неговото величие. Скофийлд остана пред нея и заговори отново.

— Но не мога да кажа, че съм забелязал някаква голяма промяна в него, освен дето остарява. Разбира се, преди двадесет години не го познавах толкова добре, но за мен той все още е един от най-прекрасните хора, които изобщо съм познавал.

— Вътрешно! — старицата прошепна остро. — Той е вътре! Той представлява една маска… и хората за това го обожествяват.

Внезапно в замъглените й очи се появиха сълзи, а думите, които последваха плача, изникнаха дълбоко от нейната памет.

— Те трябва да го обожествяват! Той беше такова красиво момче, такъв красив младеж. Никой не беше като моя Джош, никой не обичаше толкова, никой не беше изпълнен с толкова любезност!… Докато те не направиха онези ужасни неща с него. — Тя се разплака. — А аз бях такъв ужасен човек. Аз бях неговата майка, а не можех да разбера. Исках си моя Джошуа обратно! Исках си го обратно толкова силно!

Брей коленичи до нея и взе чашата от ръцете й.

— Какво имате предвид, като казвате, че сте си го искали обратно?

— Аз не можех да разбера! Той беше толкова студен, толкова дистанциран. Те бяха му отнели радостта. В него нямаше радост! Той излезе от болницата… и болката беше толкова много, а аз не можех да разбера . Той ме гледаше и нямаше радост, нямаше любов. Нямаше го вътре!

— Болницата? Катастрофата след войната — веднага след войната?

— Той страда толкова много… а аз пиех толкова много… толкова много. Всяка седмица, докато той беше на онази ужасна война, аз пиех все повече и повече. Не можех да издържам! Той беше всичко, което имах. Съпругът ми беше… съпруг само по име — моята грешка беше толкова голяма, колкото и неговата, предполагам. Той беше отвратен от мен. Но аз обичах моя Джош толкова много…

Старицата посегна към чашата. Той първи стигна до нея и й наля от питието. Тя го погледна през сълзите си, очите й плуваха, изпълнени с тъга от това, че знаеше какво представлява.

— Благодаря ви много — каза тя с просто достойнство.

— Моля — отговори той, чувствайки се безпомощен.

— В известен смисъл — прошепна тя, — аз все още го имам, но той не го знае. Никой не го знае.

— Как го имате?

— Когато се изнесох от Ейпълтън хол… на Ейпълтън хил… запазих стаята му такава, каквато беше, такава, каквато винаги е била. Вижте, той никога не се върна. Наистина. Само за един час една вечер, за да си вземе някои неща. За това определих една от стаите тук и я направих негова стая. Тя винаги ще бъде негова, но той не го знае.

Брей отново коленичи пред нея.

— Госпожо Ейпълтън, може ли да видя тази стая? Моля ви, може ли да я видя?

— О, не, това няма да е хубаво — каза. — Тя е много лична. Тя си е негова и аз съм единствената, когото той пуска вътре. Той все още живее там, разбирате ли. Моят красив Джошуа.

— Аз трябва да видя тази стая, госпожо Ейпълтън. Къде е тя?

Инстинкт.

— Защо трябва да я видите?

— Аз мога да ви помогна. Мога да помогна на сина ви. Зная го…

Тя изкриви очите си, разглеждайки го от някакво вътрешно място.

— Вие сте любезен мъж, нали? И не сте толкова млад, колкото си мислех. На лицето ви има бръчки и по слепоочията си имате сива коса. Вие имате силна уста, някой казвал ли ви го е?

— Не, не мисля, че някой ми го е казвал. Моля ви, госпожо Ейпълтън, аз трябва да видя стаята. Позволете ми…

— Хубаво е, че питате. Хората рядко ме питат вече за нещо; те просто ми казват. Много добре, помогнете ми да стигна до асансьора и ще се качим горе. Вие разбирате сигурно, че ще трябва първо да почукаме. Ако той каже, че не можете да влезете, ще трябва да останете отвън.

Скофийлд я заведе през коридора на всекидневната до асансьора със стола. Той вървеше до нея по стълбата до втория етаж, където й помогна да се изправи на крака.

— Насам — каза тя, посочвайки към един тесен, притъмнен коридор. — Последната врата вдясно е.