Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Те стигнаха до нея, спряха за миг и тогава старицата почука леко на дървото.

— След минутка ще разберем — продължи тя, навеждайки глава, като че ли се ослушваше да чуе някаква команда отвътре. — Добре — усмихна се. — Каза, че можете да влезете, но не трябва да пипате нищо. Той е подредил всичко така, както му харесва.

Тя отвори вратата и натисна ключа на стената. Светнаха три различни лампи, но въпреки това светлината беше слаба. Върху пода и стените падаха сенки.

Стаята беше стая на младеж, вещите от скъпата младост бяха изложени навсякъде. Флаговете над леглото и бюрото бяха от Андовър и Принстън, по рафтовете имаше трофеи от спортове като ветроходство, ски, тенис и бейзбол. Стаята беше поддържана — внимателно поддържана — като че ли всичко това принадлежеше на някой принц от Ренесанса. До някакъв химически прибор стоеше един микроскоп, един том от Британика 21 21 Британската енциклопедия. — Б.пр. лежеше отворен, повечето от страниците бяха подчертани, в полетата имаше изписани бележки. На нощната масичка до леглото бяха романите на Дос Пасос и Костлър, до тях имаше напечатана заглавна страница на някакво есе, написано от знаменития притежател на тази стая. То беше озаглавено: „Удоволствията и отговорностите да плаваш в дълбоки води. Написано от Джошуа Ейпълтън Старши, академия Андовър. Март, 1945 година“. Под леглото се подаваха три чифта обувки: боти, маратонки и черни кожени половинки, носени с официални дрехи. Животът беше някак си прикрит в стаята.

Брей потрепери на бледата светлина. Той беше в гробницата на мъж, който беше съвсем жив, вещите от живота му бяха запазени, за да могат по някакъв начин да пренесат мъртвия безопасно през време на пътуването му из мрака. Беше ужасяващо изживяване, когато човек се замислеше за Джошуа Ейпълтън, наелектризиращия, хипнотизиращ сенатор от Масачузетс. Скофийлд погледна към старицата. Тя се беше втренчила неподвижно към няколко снимки на стената. Брей пристъпи напред и ги погледна.

Това бяха снимки на по-младия Джошуа Ейпълтън и няколко негови приятели — същите приятели, явно екипажът от лодката — случаят беше указан от снимката в центъра. Тя показваше един дълъг флаг, носен от четирима мъже, стоящи на борда на кораба Шампионат Марбъл Хед регата — лято, 1949 година.

Само централната снимка и трите над нея показваха и четиримата членове на екипажа. Долните две бяха моментални снимки само на двама от четиримата. Ейпълтън и друг младеж, и двамата голи до кръста — слаби, мускулести, подавайки ръце през борда; усмихвайки се на фотоапарата, стоейки от двете страни на мачтата, седнали на борда, протегнали напред чаши за поздрав.

Скофийлд разгледа отблизо двамата мъже, после ги сравни с техните колеги. У Ейпълтън и у очевидно близкия му приятел имаше сила, която липсваше в другите двама. Чувство на сигурност, на някаква убеденост. Те не си приличаха, с изключение може би на ръста и теглото — атлетични мъже, чувствайки се добре в компанията помежду си — въпреки това не бяха и кой знае колко различни. И двамата имаха остри, макар и различни черти — силни челюсти, широки чела, големи очи и кичури права, тъмна коса — същият тип лица като тези от броевете на Айви Лийг.

Имаше нещо обезпокояващо при тези снимки. Брей не знаеше какво е то, но то беше там. Инстинкт.

— Те сякаш са братовчеди — каза той.

— В продължение на много години бяха като братя — отвърна старицата. — В мирно време щяха да бъдат партньори , по време на война — войници , стоящи рамо до рамо. Но той излезе мръсник, предаде сина ми. Моят прекрасен Джошуа отиде на война сам и му се случиха ужасни неща. Той избяга в Европа, скри се в някакъв замък, но съществува възмездие. Умря в Гщаад, от раните при падане. Доколкото ми е известно, синът ми никога оттогава не е споменавал името му.

— Оттогава? Кога беше това?

— Отпреди 25 години.

— Кой беше той?

Тя му разказа. Скофийлд не можеше да диша. В стаята нямаше въздух, само сенки във вакуума. Той беше открил пастирчето, но инстинктът му подсказваше да търси нещо друго, един фрагмент също толкова странен, колкото и всичко останало, което беше научил. Най-ужасяващото парченце от мозайката си дойде на мястото, сега вече можеше да си обясни скока над пропастта. Трябваше му само доказателство, защото истината беше толкова странна.

Той беше в една гробница; мъртвият беше пътувал в мрака в продължение на двадесет и пет години.