Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Имам изтрита лента, а ти нямаш нищо.

— Какво имаш предвид?

— Добрият доктор не съществува. Не и доколкото се касае за тази институция. Разтворил се е като аспирин във вода.

— Това е лудост. Беше записан в картона на Ейпълтън.

— Говори с шефа на докторите. Аз чукнах клавишите и се появява няма запис .

— Аз знам нещо за тези машини. Те са лесно програмируеми.

Чернокожият кимна.

— Което означава, че са лесно депрограмируеми. Да се отстранят грешките. Твоят доктор е бил изтрит. Може би е откраднал нещо от лекарствената служба.

— Може би. Дай да пробваме следващия.

Студентът набра името.

— Ами, зная какво се е случило с това момче. Моз кръв . Умрял е точно тук на третия етаж. Мозъчен кръвоизлив. Дори не е имал шанса да изплати таксата за обучението си.

— Какво имаш предвид?

— Медицинското училище, човече. Той е бил само на тридесет и две. Адско нещо е да си отидеш на тридесет и две.

— Също необичайно. Каква е датата?

— Двадесет и първи март хиляда деветстотин петдесет и четвърта година.

— Ейпълтън е бил изписан на тринадесети — промълви Скофийлд колкото на студента, толкова и на себе си. — Тези три имена са на сестри. Моля те, пробвай ги.

„Кетрин Конъли. Починала на 26 март 1954.

Алис Бонели. Починала на 26 март 1954.

Джанет Драманд. Починала на 26 март 1954.“

Студентът погледна назад; той не беше глупав.

— Изглежда, като че ли е имало истинска епидемия тогава, нали? Март е бил суров месец, а двадесет и шест е било лошо число за три малки момиченца, облечени в бяло.

— Някаква причина за смъртта?

— Нищо не е посочено. Което означава само, че те не са умрели от собствена смърт.

— Но и трите са умрели на един ден? Това е…

— Ще се закопае — каза младежът. — Лудост.

Той вдигна ръка.

— Ей, тук има един стар котарак, който се е навъртал наоколо в продължение на шест хиляди години. Той отговаря за стаята с доставките на първия етаж. Може би ще си спомни нещо; дай да го повикам с тръбата.

Цветнокожият придвижи стола си до телефона на бюрото.

— Включи се на втора линия — каза той на Брей, посочвайки към другия телефон на близката маса.

— Доставки на първи етаж — изрече гласът със силен ирландски акцент.

— Хей, Метузала, тук е Амус — като в историята на Амус и Анди.

— Ти си палаво момченце, такъв си.

— Хей, Джими. Абе тука, на рогчето, имам един готин тип. Той търси информация за времето, когато ти беше страшилището на храма небесен. Той всъщност се интересува от три ангелчета. Джими, спомняш ли си онова време, някъде в средата на петдесетте, когато три сестри умрели в един и същи ден?

— Три… О, разбира се, че си спомням. То беше ужасно нещо. Малката Кати Конъли беше една от тях.

— Какво се случи? — попита Брей.

— Те се удавиха, сър. И трите момичета се удавиха. Бяха на едно корабче и проклетото корито се обърна, изхвърляйки ги в лошото море.

— Корабче? През март?

— Едно от онези луди неща, сър. Нали знаете как богатите хлапета се навъртат около общежитията на сестрите. Те знаят, че сестричките през цялото време гледат голи тела и може би нямат нищо против да погледат малко и техните. Ами, една вечер тези пънкарчета си спретнали купон, взели, че поканили и момичетата. Имало поркане и всичките тия други глупости и на някой педераст му хрумнала блестящата идея да излязат да се поразходят с корабче. Адски тъпо нещо, разбира се. Както казвате, беше през март.

— През нощта ли се е случило?

— Да, така беше, сър. Телцата се чипкали цяла седмица.

— Някой друг бил ли е убит?

— Разбира се, не. Това никога не става, нали? Имам предвид, богатите хлапета са винаги добри плувци, нали?

— Къде се е случило? — попита Скофийлд. — Можеш ли да си спомниш?

— Разбира се, мога, сър. Тогава бях на брега. Марбъл Хед.

Брей затвори очи.

— Благодаря ти — каза тихо, затваряйки телефона.

— Благодаря, Метузала. — Студентът също затвори телефона, погледът му се върна на Скофийлд. — Имате неприятности, нали?

— Имам неприятности — съгласи се Брей, тръгвайки обратно към компютъра. — Имам и още десет имена: двама доктори и осем сестри. Можем ли да ги прегледаме, само че малко по-бързо?

От осемте сестри половината бяха все още живи. Една се беше преместила в Сан Франциско на неизвестен адрес, друга живееше с дъщеря си в Далас, а оставащите две бяха в някакъв пенсионерски дом в Уорчестър. Един от лекарите беше все още жив. Специалистът по кожни рани беше починал преди осемнадесет месеца на седемдесет и три годишна възраст. Първият записан хирург, доктор Натаниъл Крофърд, се беше пенсионирал и живееше в Куинси.