Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Ейпълтън хол… на върха на Ейпълтън хил — прекъсна го старицата. С прегракнал глас се опитваше да пее с нещо като шепот, без да улучи тона. — С най-великата гледка към Бостън… И тя винаги ще бъде такава. Джошуа Първи е написал това преди повече от сто години. Не е много добро, но казват, че е съчинил музиката, докато е свирил на клавесина. Такъв е Джошуа — един клавесин. Такива сме всички ние. Наистина!

— Госпожо Ейпълтън, след като синът ви се завърна от Корейската война…

— Ние никога не говорим за тази война! — За миг очите на старицата се концентрираха и станаха враждебни. После облаците се върнаха. — Разбира се, когато синът ми стане президент, те няма да ме возят на количка както Роуз или мис Лилиан. Ще се появявам само в много специални случаи.

Тя спря и се изсмя тихо, един фееричен смях, с който се самоиронизираше.

— След няколко много специални сесии с доктора. — Тя спря отново и вдигна левия палец към устните си. — Вижте, младежо, трезвеността не е най-добрият ни приятел.

Скофийлд я наблюдаваше отблизо, натъжен от това, което виждаше. Под набръчканото лице някога е имало красиво лице, очите някога са били красиви и живи, не плуващи в мъртвите трапчинки, каквито бяха сега.

— Съжалявам, сигурно е болезнено да го знаете…

— Напротив — отвърна засегнато тя. Сега беше неин ред да го разгледа. — Да не си мислите, че сте хитър?

— Никога, по никакъв начин не съм си мислил така…

Инстинкт.

— От колко време сте… болна, госпожо Ейпълтън?

— Благодаря ви за въпроса. Откакто се помня, а това е достатъчно отдавна.

Брей отново погледна гарафите.

— Сенаторът идвал ли е тук скоро?

— Защо питате?

Изглеждаше, че и е забавно или просто се прикриваше по този начин.

— Просто така — каза Скофийлд небрежно; не искаше да я тревожи. Не сега; не беше сигурен какво, но нещо се случваше. — Казах на служителката ви, че сенаторът ме е изпратил тук, че той самият може би пътува насам.

— А, така значи — кресна старицата; в прегракналия й алкохолизиран глас се чувстваше триумф. — Не се изненадвам, че се е опитала да ви спре!

— Заради това? — попита Брей тихо, посочвайки към гарафите. — Пълните бутилки — пълнени всеки ден — с пиячка. Може би синът ви би имал нещо против?

— О, не бъдете такъв глупак. Тя се е опитала да ви спре, защото сте излъгал .

— Излъгал?

— Разбира се! Сенаторът и аз се срещаме само при специални случаи, и то при тези много специални срещи с доктора — когато съм така нагласена, че възторжените му привърженици могат да видят възторжената му майка. Синът ми никога не е бил тук и никога няма да дойде. Последния път когато бяхме сами, беше преди повече от осем години. Дори при погребението на баща му, въпреки че бяхме заедно, не си говорихме.

— Може ли да попитам защо?

— Не можете. Но мога да ви кажа, че това няма нищо общо с вашите измишльотини — от това, което можах да схвана — които ми разказахте.

— Защо казахте, че никога не говорите за Корейската война?

— Младежо, недейте да гадаете. — Госпожа Ейпълтън вдигна чашата към устните си, ръката се разтрепери и чашата падна, брендито се разля върху пеньоара.

— По дяволите!

Скофийлд се надигна от стола.

— Не я пипайте! — изкомандва тя.

— Ще я вдигна — каза той, коленичейки пред нея. — Няма смисъл да се спъвате в нея.

— Тогава я вдигнете. И ми дайте друга, ако обичате.

— Разбира се.

Той отиде до близката маса и й наля бренди в чиста чаша.

— Казвате, че не обичате да говорите за войната в Корея…

— Казах — прекъсна го старицата, — че никога не сме я обсъждали.

— Вие имате късмет. Имам предвид да споменете за нещо и с това да свърши всичко. Някои от нас не са такива късметлии. — Той остана пред нея, сянката му падаше върху й, лъжата беше пресметната. — Аз не мога. Аз бях там. Като вашия син.

Старицата отпи няколко глътки, без да спре.

— Войните убиват много повече, отколкото труповете, които остават след тях. Случват се ужасни неща. Те случиха ли ви се на вас, младежо?

— Случиха ми се.

— Те направиха ли с вас онези ужасни неща?

— Какви ужасни неща, госпожо Ейпълтън?

— Държаха ли ви гладен, биха ли ви, погребваха ли ви жив, запушиха ли ноздрите ви с прах и кал, за да не можете да дишате? Умирайки бавно, в съзнание, буден, но умиращ?

Старицата разказваше за мъченията, документирани от мъжете, които бяха пленени в севернокорейските лагери. Каква беше връзката?

— Не, тези неща не се случиха с мен.