Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Беше открил пастирчето.

Беше го открил!

Тони, открих го! Бъди жива! Не им позволявай да те унищожат. Те няма да убият тялото ти, но ще се опитат да убият съзнанието ти. Не им позволявай да го направят. Ще се опитат да проследят мислите ти и начина, по който мислиш. Ще се опитат да те променят, да променят процесите, които те карат да бъдеш такава, каквато си. Те нямат избор, скъпа моя. Заложникът трябва да бъде програмиран дори и след като капанът се затвори; професионалистите разбират това. Никаква крайност не може да бъде изключена. Намери нещо в себе си — заради мен. Виждаш ли, скъпа моя любов. Аз намерих нещо. Намерих нещо. Пастирчето! Това е едно оръжие. Трябва ми само време, за да го използвам. Бъди жива. Пази съзнанието си!

Талеников, врагът, който повече не мога да мразя. Ако си мъртъв, няма нищо, което мога да направя, освен да се обърна и да знам, че съм сам. Ако си жив, продължавай да дишаш, но не ти обещавам нищо; няма никаква надежда, наистина. Но ние имаме нещо, което нямахме преди. Имаме него. Знаем кой е пастирчето. Сега паяжината е ясна и тя обгражда целия свят. „Скози-Паравацини“, „Верахтен“, „Транс комюникейшън“… И още сто различни компании между всяка от тях. Всички събрани заедно от пастирчето, всички управлявани от мраморната кула, която гледа града с хиляда очи. А има и още нещо. Знам го, чувствам го! Още нещо, което седи в средата на паяжината. Ние, които „тормозихме този свят твърде дълго“ си създаваме инстинкти, нали? Моят е силен. Той е там. Трябва ми само време. Продължавай да дишаш… приятелю.

Не мога повече да мисля за тях. Трябва да ги изключа от съзнанието си; те се намесват, натрапват се, те са бариери. Те не съществуват; тя не съществува и аз съм я загубил. Ние няма да доживеем старини заедно; няма надежда. Сега, движи се. В името на Бога, размърдай се!

Той си тръгна от къщата на Голдмън бързо като им благодари, озадачавайки ги с внезапното си заминаване. Зададе им само няколко въпроса — за семейство Ейпълтън — на които всеки буден човек в Бостън можеше да отговори. Единственото, от което имаше нужда, беше информацията. Нямаше смисъл да остава повече. Сега той вървеше под дъжда, пушейки цигара, мислите му се бяха концентрирали върху липсващия фрагмент, за който инстинктът му подсказваше, че е по-голямо оръжие от пастирчето, макар че беше част от самото пастирче, присъщ на измамите на Никълъс Гидероне. Какво беше то? Къде беше фалшивата нотка, която беше чул толкова ясно?

Знаеше едно нещо обаче, и то беше повече от инстинкт. Знаеше достатъчно, за да хвърли сенатора Джошуа Ейпълтън Четвърти в паника. Той щеше да се обади на сенатора във Вашингтон и тихо да му изрецитира една подробна сметка, която е започнала преди седемдесет години, на датата четвърти април хиляда деветстотин и единадесета година сред хълмовете на Порто Вечио. Дали сенаторът щеше да каже нещо? Дали можеше да хвърли някаква светлина върху организацията, позната като Матарезе, която е започнала своята дейност във второто десетилетие на века — Сараево, може би — продавайки политически убийства? Една организация, от която семейство Ейпълтън никога не са излизали, защото това можеше да бъде проследено до белия небостъргач в Бостън, една компания, която имаше честта да притежава сенатора в Съвета на директорите си. Ерата на Водолея се беше превърнала в ера на конспирацията. Един мъж, който беше тръгнал на поход към Белия дом, трябваше да изпита паника, а паниката поражда грешки.

Но паниката можеше да бъде контролирана. Матарезе бързо щеше да издигне защитна стена около сенатора, президентството беше твърде голяма награда, за да бъде пожертвано. А и обвинения, направени от един предател, не бяха никакви обвинения; това бяха просто думи, изречени от човек, който беше предал своята страна.

Инстинкт. Разгледай мъжа — мъжа — по-отблизо.

Джошуа Ейпълтън не беше такъв, какъвто го възприемаше нацията. Популярната фигура, чийто апел обикаляше страната. А какво се криеше зад ежедневния му личен живот? Беше ли възможно в личния си живот да имаше слабости, които по-трудно щеше да може да отрече, отколкото обвиненията в мащабна конспирация, отправени от един предател? Беше ли понятно — и колкото повече Брей се замисляше за това, толкова по-логично му се струваше — че цялата история в Корея беше един голям сапунен мехур? Дали командирите не бяха подкупени, а за медалите не беше платено? Стотици мъже бяха убедени от парите да устроят едно бдение, за което никой не даваше пукната пара? Сигурно това не беше първият случай, когато войната беше използвана като трамплин за издигане в цивилния живот. Беше едно естествено, съвършено заблуждение, ако сценарият можеше да бъде изработен прецизно — а кой сценарий не можеше да бъде добър с ресурсите, контролирани от Матарезе…